Чичо Митко тамън се беше настанил удобно на масичката в местното кафе, когато заглавието във вестника пред него придърпа като с въдица вниманието му. Бойко Борисов бил на посещение в Германия и там премиерът на дълго и на широко обяснил как стоят нещата в България. Чичо Митко се огледа доволен, че ще може да сподели на някой мъдрите си разсъждения относно политическата обстановка в родината.

За негово съжаление по това време в кварталното кафенце (тип кръчменце) беше само сервитьорката Стефка и някакъв неин приятел състудент. Чичо Митко според своите възгледи заслужаваше далеч по-голяма аудитория, но нямаше как и с тази щеше да се примири.

- Ей, мушмурорковци, видяхте ли, че бат` Бойко бил в Германия, бе ?

Стефка пределно ясно си даде сметка, че това бе началото на края за приятния следобед …

- Слушайте сега какво е казал човекът – рече чичо Митко и зачете на глас, като много силно се напъна за да изглежда горе долу като Бойко Борисов и да му докара гласа – „С отвличанията имаше огромен проблем, с магистралните грабежи - също. Затова първо с тях се захванахме. Едва когато започнахме да ровиме убитите и труповете по полетата, хората повярваха, че всъщност сме достигнали до едни от най- кървавите групи в страната” … „Ние в момента разкриваме поръчкови убийства. Отиват и показват: “Ей тука в тая ливада има труп, ей тука някъде го копахме”. Колегата Цветанов с един багер копае и вади трупове!”.

Мощен смях прекъсна чичо Митко. Състудентът на Стефка – Галин - очевидно не споделяше страхопочитанието към премиера и се забавляваше искрено от театрално предадения цитат.

- Какво се смееш, бе, младеж ? – неразбиращ липсата на аплаузи от страна на младите и обезпокоен от неочакваната реакция запита чичо Митко.

- Ма тоя вярно е по-голям борсук отколкото си мислех – през смях занарежда Галин – търчал по полетата да рови трупове с багер. И това го дрънка насред Берлин!? Чудя се - как са го превели тамошните ?

Чичо Митко за първи път се замисли над немския превод и как ли наистина на един западен език би трябвало да звучи „ровиме трупове по полетата с багер”. После обаче се намръщи. Какво значение има как звучи на глупавия западняшки, като на него съвсем в рамките на нормалното си му звучеше ? Той в кръчмата така си говореше. Сигурно и в немските кръчмички, докато гледат Левски – ЦСКА, така си говорят, помисли си чичо.

- Ти не се грижи как са го превели, те си знаят хората, учили са – скастри го чичо Митко - И е много прав Бойко! Като изровиме труповете всички се шашват.

- Да, бе, сто процента от импровизираните гробове по местните пасбища си дадохме ясна сметка за сериозността на отвличанията.



Чичо Митко подмина тази забележка поради две причини. Първо – не разбра точно какво каза младежът, второ – Бойко знае. Продължи по-нататък с лекцията, но вече без изразността от преди.

- “Не е едно и също да имаш граница с Франция или Австрия и да имаш граница от едната страна - Русия, Украйна, Чечения, Грузия, оттатъка - Молдова и Украйна, а от другата страна - Сърбия, Косово, Черна гора, Албания, Хърватия… Структурите на организираната престъпност във всичките тези изброени държави са много, много сериозни!” Хм .. прав си е човекът – много са ни калпави комшиите.

- Чичо, какви граници, бе – тука вече и Стефка не издържа и я напуши смях – Украйна, Хърватия, Грузия …

- Ма той сигурно се движи по картата на България при Симеон Първи – също се смееше от другата страна Галин …

- Е, добре де – нали пак сме близко – ядоса се чичо Митко – те като са калпави и ние ще сме калпави, щото те са калпави !

- Добре де, чичо, може ли да отидеш в Берлин като премиер на една страна и да не и знаеш поне границите с кои държави са ? – запита го Галин.

Чичо Митко за първи път в живота си си даде ясна сметка, че дори политик, който говори като обикновен човек, има възможност да сбърка понякога. И все пак – имаше много логика, че са ни виновни руснаците, украинците, грозинците, албанците, молдовците, чеченците и сърбите.

- Виж, хлапак, малко трябва да пораснеш и тогава ще ги говориш тия неща – започна поучително чичо Митко – ти сега гледаш там разни карти и такива, ама тука е съвсем друго нещо.

Чичо загледа по-надолу из страницата за да потърси още някой величествен цитат на премиера. Изпитваше остра нужда да защити собственото си убеждение, че е добре на власт да има някой, който говори като него, но е облечен в костюм и носи вратовръзка.

- А, вижте това - “Не искам нито хубавото, нито лошото от другите. Искам да носиме цялата отговорност ние сами и българите да знаят: ако сме добри - това сме ние. Ако не - такива шменти-капели като предишното правителство няма!” – ей туй искам аз, да няма шменти – капели ! И вижте - и за корупцията говори - “Ние слагаме кепенците на всичко. Отваряме-затваряме, докато можем!”

Пронизващият звук от нокти по стъклена маса направо сряза чичо Митко в сърчицето. Не от шума, усещаше, че и този аргумент не е минал при двамата младежи отсреща и че само след миг ще излеят нова порция сарказъм върху Бойко Борисов. Студентите драпаха по масата, а лицата им бяха червени от избилия като пара през параходна свирка смях.

- Бас ловя, че на преводачката са и дали извънредно пари за „шменти-капели” и „кепенци” !

- Бас ловя, че това е последният и превод на политическа визита от България !

- Бас ловя, че немците са се щипали, че да не се разсмеят !

- Бас ловя, че Дойче Веле са ударили рейтинга в тавана !

В тоя момент в кафето влезе дядо Алеко, дето живееше в отсрещния блок и идваше редовно по това време за да пие една бира. Идеален момент за чичо Митко да измести темата.

- О, здрасти, Алеко. Какво стана, върна ли се синът ти, нали командировка беше ?

- Не, ама тия дни ще си дойде.

- А той къде е тоя път ? – полюбопитства Стефка.

- В Германия е.





Вижте кой е чичо Митко тук.

18% сиво и 100% сега...Друго просто няма.

Това е от онези книги, които изсмукват въздуха около мен с последните си страници.Предчувствах, че ще бъда огорчен, знаех, че ще я захвърля с раздразнение и все пак продължавах да гълтам страниците една след друга. Не, не огорчение и раздразнение от самата книга, а от живота…от превратностите му, знам ли от какво. Понякога става точно така – жадно изчитам от корица до корица, а последните страници ме блъскат в стената, изсмуквайки въздуха наоколо и карайки ми да се чувствам намесен в нечия гадна история. После следват моменти на самовглъбяване, обаждане по телефона на специалния човек, предупреждения много да се пази и много да внимава, като пресича, да мисли за себе си и т.н.

Благодаря ти, Стела, за хубавата книга. В десетката – Стела ми подарява книга, чиято героиня също се казва Стела. Благодаря ти и на теб, Захари, че си я написал. Ама ме сдуха! Което не пречи да е хубава. Въпреки 18-те процента сиво в нея или точно заради тях.

Стела ми я подари за рождения ден. Каза, че иска да ме въведе в съвременната българска проза. А аз, както тя знае много добре, не съм по съвременна българска проза. В смисъл – никога не съм чел. Тоест не знам дали съм по нея, след като не съм чел. Ясно? Защо не съм по съвременната българска проза е въпрос, който е пряко свързан с въпроса защо не съм по съвременна проза въобще. Може би защото обикновено в нея се счита за оригиналност да се говори прекалено директно и прекалено in the face за физиологичната детайлност на процеси като секс, уриниране, изхождане и всякакви други процеси, отнасящи се до някакъв вид отделяне на белтъчини. Е, “18% сиво” също не страда от липса на подобни неща. Тоест, вписва се идеално в стереотипа, който съм си създал.

И въпреки това четенето беше удоволствие (за справка – прочетох я във времето, в което трябваше да уча за изпит, по дяволите). Авторът все пак е оригинален. Признавам. Имаше безброй изрази и изречения, при които поклащах и си казвах наум: “Ето това е! Така се прави!”. Може би за това допринася и усещането за автобиографичност – Карабашлиев пише за себе си в този роман, героят му се казва така, по всичко личи, че описва близки, познати неща (искам да се надявам, че чувалът с марихуана все пак е границата с художествената измислица).

На онези, които не са я чели, ще кажа само, че това не е роман за един човек, който попада на чувал с марихуана. Нито разказ за един неуспял фотограф. Нито любовна история, нито история за раздяла. Нито книга за емигранти, нито нищо. За пръв път съм съгласен с Любен Дилов-син, който пише за книгата: “Романът на Захари е поредица от снимки с думи. Някои от тях – рентгенови”. Това е рентгенова снимка на Америка, но и на неамериканецът, попаднал в Новия свят. Това е черно-бяла фотография, която ни най-малко не губи от липсата на други цветове. Това е съвременна българска проза, която трябва да се прочете. Все пак, превантивно е добре да бъдете до любимия си човек, когато стигнете до последните страници. Просто за да го гушнете.

Burj Dubai-гордост или много пари за нищо?

Дубай откри Burj Dubai, Дубайската кула. Тя трябва да стане символ не само на емирството, но и на целия арабски свят. Строежът й, изпълнен сякаш нарочно в кризата, за да й се подиграе, внася някакъв лъч светлина в атмосферата на надвиснали финансови проблеми.

12 000 работници, 818 метра. Апартаменти, чиито дизайн е специално от Giorgio Armani. Постижение на модерната архитектурна мисъл. И един въпрос- какво от това? Не е ли Бурж Дубай проект за много пари, захвърлени за нищо, докато много араби тънат в мизерия и политическа изолация? И докато емирството изгражда своята гордост, представяща я за гордост на всички араби, то навсякъде около самата държава бушуват бунтове и войни (С.Арабия, Палестина, политическо напрежение в Бахрейн, нови сблъсъци между йеменското правителство и бунтовниците шиити). За каква гордост говорим тогава?

Ако Дубайската кула е гордостта на на арабите, то тя струва милиард и половина долара. Групата Emaar е вложила толкова пари в изграждането на конструкцията на кулата.

За да се получи това:


Наистина внушаващо. Не може да се каже „не“ на подобен проект, ако ни запитат: „Красиво ли е?“ И между другото никой не говори за това. Няма спор, кулата заслужава най-високи оценки. Въпросът, който дразни много хора в арабските страни е мегаломанията и апатията към проблемите, които се наблюдават в емирствата и най-вече в Дубай.

През 1970-те години на двадесети век, когато емирството е тръгвало по своя път на капитала, лозунгът: „Можем и без западняците!“, е звучал на място. Стремежът на арабите от емирствата да се докажат, като независими бил нещото, което ги стимулиларо да продължават. Петролът се явил големият шанс.

Но днес Дубай не е нужно да се доказва. Той го е направил отдавна. Днес светът не се нуждае от поредната кула, която арабите строят. Искрено се надявам да не се превърне в Дубайската кула на гордостта.

С малки корекции от оригиналния постинг в блога "Интидар", Руслан Трад