Няма ценности, защото няма интерес към тях, няма ищах за изповядването им. На обикновения човек не му пука за кризата на ценностите, защото е гол, бос, гладен, беден на идеи, богат на липси и сам по себе си е самодостатъчен. Няма я и мотивацията да притежаваш някакви отвлечени, неясни, възвишени, величави ценности – може да си Голям, да значиш Нещо, да бъдеш Смисъл и като си Отрепка - да парадираш например с ценността на „кинтите”. Светът се обезцени, защото оценката за ценното се изкриви.
Днес има някакви си модерни псевдоценности – изработени от идиоти: ценността да си неизменно оригинален в безличността си, ценността да си нечия подлога и изтривалка, ценността да си препоръчително гей и непременно да стърчиш на билбордове, да си метросексуален комплексар и още и още ... Толкова се оляхме, че чак иначе очевидните кретении станаха геройства, трансформираха се в ценности, ненормалното се превърна в нормално дори и в контекста на конкретните случвания и реалности: не е нормално да хвърляш боклука в кофата за смет, не е нормално момиче на дванадесет години да е без грим, не е нормално да не умрат петима за ден по пътищата, не е нормално да си амбициозен и да се учиш съвестно. Преобръщането на ценностите е факт, понеже рядко си задаваме въпроса за истинските стойности, за истинския смисъл на нещата – обаче онзи смисъл отвъд привидностите, отвъд грозните делнични битки, пировите победи, хартиените гладиатори и празните илюзии.
Няма място за патриотизъм. Той не решава проблемите – не храни и не облича. Не помага същностно в оцеляването – с него и без него ... И той се е превърнал в износен, изхабен и протъркан идеал и няма никаква практическа употреба. И ако все пак се проявява в някакви деформирани до крайност форми, то той е всъщност фалшива емоция, жалък опит за легитимиране, нагло патриотарство. Патриотизмът като идея често се впряга в дискурса на политическото говорене и действие, в контекста на някаква „достойна” политическа цел, обговаря се покрай разните предизборни кампании. По този начин тази същата велика идея „слиза” до равнището на поругаване на Род и Родина, до престъпление срещу паметта на нацията. Защото патриотизмът не е какво говориш и правиш, а как усещаш себе си и света, как определяш неизбежната си вътрешна потребност да се идентифицираш с нещо по-голямо и да принадлежиш към него.
Винаги има място и време за патриотизъм. Трябват умове и сърца, които да го възприемат. Днес в динамичния и полудял свят, в който живеем и в който най-сигурното е, че трябват пари, когато се местим по хоризонтала и вертикала, когато сменяме най-близките си не като носни кърпички, а направо като тоалетна хартия, когато се кълнем в истинността на лъжите си, когато търгуваме на едро и дребно с честта и достойнството си, патриотичната тръпка ни е необходима повече от всякога – да ни приласкае и утеши, да ни събере поне малко, за да не сме съвсем сами. Понеже непрестанните присъединявания тук и там, нестихващите интеграции и членства сериозно заплашват да ни обезличат, да ни уеднаквят с останалите, да ни наденат униформи, да ни направят хуманоиди и примерни европейци. А колко хубаво е да поскочи сърцето и да се намокри окото, когато погледнеш трикольора, когато газиш в преспите на Шипка на трети март, когато знаеш че мачкаме съвършените бразилци и руснаци на волейбол.
Трагедията на българското и българщината е всепоглъщаща и тотална, но тя ярко се проявява и в малки констатации като тази: повече българи щяха да знаят думите на химна, ако те бяха текст от песен на Азис...
