Защо младите българи днес не са активни и не се насилват да искат най-доброто за себе си на всяка цена, да искат и изискват от отговорните благополучие, да палят огньове от сърцата си по площади и митинги, на жълти павета и пред спорни сгради на още по-спорни институции.
Кое е онова свързващо и очевидно липсващо звено, което органично би ги превърнало в сноп справедливо недоволни хора, който всеотдайно да се разбунтува срещу заграбената реалност на сигурност и щастие по родната земя.
Eдна възможна истина за потискащата им пасивност е фактът, че младите са крайно самодостатъчни в своите най-тесни и задоволителни рамки на работа и развлечение. Техническият прогрес и всевъзможните иновации направиха така, че днес младият човек се чувства сигурен и щастлив в границите на кутийката си – кьошето на офиса, сред системата за домашно кино вкъщи, пред вълнуващата игра в компютърния клуб. В резултат се насади една трайна и необратима аполитичност сред тези, които трябва да са най-обвързани с важните процеси в страната. Бирата в парка, разцъкването с френдове и спонтанните джем сешъни изместиха интереса към общественозначимите теми. Самоорганизира се и стройна система от субкултури, които често взаимодействат помежду си – пасивно си противостоят или откровено враждуват – но рядко проявяват склонност да се кооперират в общи действия срещу всеобщата Неправда. Кубинките и дългите коси, високите токове и късите полички, кецовете и размъкнатите гащи трудно биха застанали заедно в предния фронт на Борбата, просто защото един друг не се възприемат насериозно за способни и достойни носители на Промяната. Проблематично изглежда изнамирането на гигантска Идея, която изведнъж да ги обедини вдъхновено.
Съвсем оправдан е въпросът защо тогава се случиха скорошните събития в съседна Гърция. Защо, макар и там новите технологии да са определящ фактор за пълноценен живот, а демаркационните линии между отделните субкултури и интереси на младите да са също налице, гръцкият народ масово се опълчи срещу държавата, а на първа линия на протестите бяха университетите и студентите?
Това питане отвежда отново до спецификата на родната действителност. Очевидно нещо извънредно наше определя този феномен на тишина, апатия и бездействие. Нещо, заложено само и единствено в нашите територия и история.
След демократичните промени и края на насилственото задържане на егото, българинът се отдаде на разбираемо грабене на блага и ценности, позволи си да бъде егоист на воля и да не се интересува от никой и нищо встрани от себе си. Несвършващият преход го приучи, докато чакаме да се оправим, той някак да се оправя и оцелява сам за себе си. Овълчи се и стана мнителен. Днес едновременно и поравно мразим елита си и съседа Данчо, който все усилва музиката.
Преди всичко трябва да признаем, че апатията опира до нас, младите. Свикнали сме да търсим вината винаги другаде, да припознаваме враг непременно отсреща. Все са ни криви политиците и държавата. А рядко се замисляме за нашата роля, за това че тъкмо ние избираме, със или без гласа си, все същите отрепки да ни управляват, че не политиците хвърлят боклука си през терасата и не те търсят да се сбият на всяка цена след пореден пиянски запой. А когато работата опре до бунт срещу потискащото статукво, оставаме вкъщи и чакаме какво ще кажат по новините. Вероятно е прав един заслужено охулван политик в думите си, че българите имат проблем с чипа си. Наистина сме велика нация, но са велики и несъвършенствата ни…
Кое е онова свързващо и очевидно липсващо звено, което органично би ги превърнало в сноп справедливо недоволни хора, който всеотдайно да се разбунтува срещу заграбената реалност на сигурност и щастие по родната земя.
Eдна възможна истина за потискащата им пасивност е фактът, че младите са крайно самодостатъчни в своите най-тесни и задоволителни рамки на работа и развлечение. Техническият прогрес и всевъзможните иновации направиха така, че днес младият човек се чувства сигурен и щастлив в границите на кутийката си – кьошето на офиса, сред системата за домашно кино вкъщи, пред вълнуващата игра в компютърния клуб. В резултат се насади една трайна и необратима аполитичност сред тези, които трябва да са най-обвързани с важните процеси в страната. Бирата в парка, разцъкването с френдове и спонтанните джем сешъни изместиха интереса към общественозначимите теми. Самоорганизира се и стройна система от субкултури, които често взаимодействат помежду си – пасивно си противостоят или откровено враждуват – но рядко проявяват склонност да се кооперират в общи действия срещу всеобщата Неправда. Кубинките и дългите коси, високите токове и късите полички, кецовете и размъкнатите гащи трудно биха застанали заедно в предния фронт на Борбата, просто защото един друг не се възприемат насериозно за способни и достойни носители на Промяната. Проблематично изглежда изнамирането на гигантска Идея, която изведнъж да ги обедини вдъхновено.
Съвсем оправдан е въпросът защо тогава се случиха скорошните събития в съседна Гърция. Защо, макар и там новите технологии да са определящ фактор за пълноценен живот, а демаркационните линии между отделните субкултури и интереси на младите да са също налице, гръцкият народ масово се опълчи срещу държавата, а на първа линия на протестите бяха университетите и студентите?
Това питане отвежда отново до спецификата на родната действителност. Очевидно нещо извънредно наше определя този феномен на тишина, апатия и бездействие. Нещо, заложено само и единствено в нашите територия и история.
След демократичните промени и края на насилственото задържане на егото, българинът се отдаде на разбираемо грабене на блага и ценности, позволи си да бъде егоист на воля и да не се интересува от никой и нищо встрани от себе си. Несвършващият преход го приучи, докато чакаме да се оправим, той някак да се оправя и оцелява сам за себе си. Овълчи се и стана мнителен. Днес едновременно и поравно мразим елита си и съседа Данчо, който все усилва музиката.
Преди всичко трябва да признаем, че апатията опира до нас, младите. Свикнали сме да търсим вината винаги другаде, да припознаваме враг непременно отсреща. Все са ни криви политиците и държавата. А рядко се замисляме за нашата роля, за това че тъкмо ние избираме, със или без гласа си, все същите отрепки да ни управляват, че не политиците хвърлят боклука си през терасата и не те търсят да се сбият на всяка цена след пореден пиянски запой. А когато работата опре до бунт срещу потискащото статукво, оставаме вкъщи и чакаме какво ще кажат по новините. Вероятно е прав един заслужено охулван политик в думите си, че българите имат проблем с чипа си. Наистина сме велика нация, но са велики и несъвършенствата ни…
Няма коментари:
Публикуване на коментар