четвъртък, 8 април 2010 г.

Модерна ценност ли е патриотизмът?


Няма ценности, защото няма интерес към тях, няма ищах за изповядването им. На обикновения човек не му пука за кризата на ценностите, защото е гол, бос, гладен, беден на идеи, богат на липси и сам по себе си е самодостатъчен. Няма я и мотивацията да притежаваш някакви отвлечени, неясни, възвишени, величави ценности – може да си Голям, да значиш Нещо, да бъдеш Смисъл и като си Отрепка - да парадираш например с ценността на „кинтите”. Светът се обезцени, защото оценката за ценното се изкриви.

Днес има някакви си модерни псевдоценности – изработени от идиоти: ценността да си неизменно оригинален в безличността си, ценността да си нечия подлога и изтривалка, ценността да си препоръчително гей и непременно да стърчиш на билбордове, да си метросексуален комплексар и още и още ... Толкова се оляхме, че чак иначе очевидните кретении станаха геройства, трансформираха се в ценности, ненормалното се превърна в нормално дори и в контекста на конкретните случвания и реалности: не е нормално да хвърляш боклука в кофата за смет, не е нормално момиче на дванадесет години да е без грим, не е нормално да не умрат петима за ден по пътищата, не е нормално да си амбициозен и да се учиш съвестно. Преобръщането на ценностите е факт, понеже рядко си задаваме въпроса за истинските стойности, за истинския смисъл на нещата – обаче онзи смисъл отвъд привидностите, отвъд грозните делнични битки, пировите победи, хартиените гладиатори и празните илюзии.

Няма място за патриотизъм. Той не решава проблемите – не храни и не облича. Не помага същностно в оцеляването – с него и без него ... И той се е превърнал в износен, изхабен и протъркан идеал и няма никаква практическа употреба. И ако все пак се проявява в някакви деформирани до крайност форми, то той е всъщност фалшива емоция, жалък опит за легитимиране, нагло патриотарство. Патриотизмът като идея често се впряга в дискурса на политическото говорене и действие, в контекста на някаква „достойна” политическа цел, обговаря се покрай разните предизборни кампании. По този начин тази същата велика идея „слиза” до равнището на поругаване на Род и Родина, до престъпление срещу паметта на нацията. Защото патриотизмът не е какво говориш и правиш, а как усещаш себе си и света, как определяш неизбежната си вътрешна потребност да се идентифицираш с нещо по-голямо и да принадлежиш към него.

Винаги има място и време за патриотизъм. Трябват умове и сърца, които да го възприемат. Днес в динамичния и полудял свят, в който живеем и в който най-сигурното е, че трябват пари, когато се местим по хоризонтала и вертикала, когато сменяме най-близките си не като носни кърпички, а направо като тоалетна хартия, когато се кълнем в истинността на лъжите си, когато търгуваме на едро и дребно с честта и достойнството си, патриотичната тръпка ни е необходима повече от всякога – да ни приласкае и утеши, да ни събере поне малко, за да не сме съвсем сами. Понеже непрестанните присъединявания тук и там, нестихващите интеграции и членства сериозно заплашват да ни обезличат, да ни уеднаквят с останалите, да ни наденат униформи, да ни направят хуманоиди и примерни европейци. А колко хубаво е да поскочи сърцето и да се намокри окото, когато погледнеш трикольора, когато газиш в преспите на Шипка на трети март, когато знаеш че мачкаме съвършените бразилци и руснаци на волейбол.

Трагедията на българското и българщината е всепоглъщаща и тотална, но тя ярко се проявява и в малки констатации като тази: повече българи щяха да знаят думите на химна, ако те бяха текст от песен на Азис...

Младите и апатията


Защо младите българи днес не са активни и не се насилват да искат най-доброто за себе си на всяка цена, да искат и изискват от отговорните благополучие, да палят огньове от сърцата си по площади и митинги, на жълти павета и пред спорни сгради на още по-спорни институции.
Кое е онова свързващо и очевидно липсващо звено, което органично би ги превърнало в сноп справедливо недоволни хора, който всеотдайно да се разбунтува срещу заграбената реалност на сигурност и щастие по родната земя.
Eдна възможна истина за потискащата им пасивност е фактът, че младите са крайно самодостатъчни в своите най-тесни и задоволителни рамки на работа и развлечение. Техническият прогрес и всевъзможните иновации направиха така, че днес младият човек се чувства сигурен и щастлив в границите на кутийката си – кьошето на офиса, сред системата за домашно кино вкъщи, пред вълнуващата игра в компютърния клуб. В резултат се насади една трайна и необратима аполитичност сред тези, които трябва да са най-обвързани с важните процеси в страната. Бирата в парка, разцъкването с френдове и спонтанните джем сешъни изместиха интереса към общественозначимите теми. Самоорганизира се и стройна система от субкултури, които често взаимодействат помежду си – пасивно си противостоят или откровено враждуват – но рядко проявяват склонност да се кооперират в общи действия срещу всеобщата Неправда. Кубинките и дългите коси, високите токове и късите полички, кецовете и размъкнатите гащи трудно биха застанали заедно в предния фронт на Борбата, просто защото един друг не се възприемат насериозно за способни и достойни носители на Промяната. Проблематично изглежда изнамирането на гигантска Идея, която изведнъж да ги обедини вдъхновено.
Съвсем оправдан е въпросът защо тогава се случиха скорошните събития в съседна Гърция. Защо, макар и там новите технологии да са определящ фактор за пълноценен живот, а демаркационните линии между отделните субкултури и интереси на младите да са също налице, гръцкият народ масово се опълчи срещу държавата, а на първа линия на протестите бяха университетите и студентите?
Това питане отвежда отново до спецификата на родната действителност. Очевидно нещо извънредно наше определя този феномен на тишина, апатия и бездействие. Нещо, заложено само и единствено в нашите територия и история.
След демократичните промени и края на насилственото задържане на егото, българинът се отдаде на разбираемо грабене на блага и ценности, позволи си да бъде егоист на воля и да не се интересува от никой и нищо встрани от себе си. Несвършващият преход го приучи, докато чакаме да се оправим, той някак да се оправя и оцелява сам за себе си. Овълчи се и стана мнителен. Днес едновременно и поравно мразим елита си и съседа Данчо, който все усилва музиката.
Преди всичко трябва да признаем, че апатията опира до нас, младите. Свикнали сме да търсим вината винаги другаде, да припознаваме враг непременно отсреща. Все са ни криви политиците и държавата. А рядко се замисляме за нашата роля, за това че тъкмо ние избираме, със или без гласа си, все същите отрепки да ни управляват, че не политиците хвърлят боклука си през терасата и не те търсят да се сбият на всяка цена след пореден пиянски запой. А когато работата опре до бунт срещу потискащото статукво, оставаме вкъщи и чакаме какво ще кажат по новините. Вероятно е прав един заслужено охулван политик в думите си, че българите имат проблем с чипа си. Наистина сме велика нация, но са велики и несъвършенствата ни…

понеделник, 8 март 2010 г.

Докога ще се сравняваме с другите?

В Германия не се прави така. Обаче пък във Великобритания, за разлика от България имат неща, които тук ги нямаме. Да, но в Швейцария положението е къде-къде по-различно, не е като в България. Познати ли са ви тези изрази?

А тези?

„България е малка страна…“, „Кои сме ние, че…“, „За една малка, балканска страна, като България…“. О, я стига!

Изрази от този тип ме вбесяват. Не ми говорят нищо. В продължение на десетилетия се повтаря едно и също-че България е малка, че сме малък народ и кой знае как сме спечелили свободата и независимост. Ако трябва да четем учебниците и да слушаме медиите, трябва да заключим, че няма по-малка страна от нашата, а историята ни се крепи на някакви непотвърдени факти. Отговаря ли това на истината, според вас?

В коя друга страна в региона в учебниците се говори толкова много за неслуките в историята? Сърбия говори за Велика Сърбия, Гърция не спира митологизирането на Елада и Византия, Македония пък изобщо отрязва българската роля в историята на региона, Румъния се смята за най-надеждната страна, ако изобщо румънците се мислят за балканци, а в България говорим най-много за турското иго, византийското иго, а понякога през последните 20 години и за руското.
Приема се, че народното самосъзнание се изгражда от няколко фактора, един от които е образованието. Една от целите на учебниците по история, казват, е да се повиши патриотизма на децата. Но, това става ли по нормалния начин? С това непрестанно натъртване върху „робство“ и „малка държава“ не трябва да са очудваме, че много българи имат комплекс за малоценност. А всъщност не би трябвало това да съществува.

След робството започна нова мода- тракоцентризъм. Все повече се говори за траки, „нашето минало“ и пр. Спрете се, хора! Какви траки, какво чудо? Българският народ има право да мисли сам! В момента българските учебници по история или дават пресилена роля на успехи в миналото, или не говорят за цели периоди (какъвто бе случаят до преди няколко години с представянето на въстанието от 1923 г.).

Досега учебниците съдържаха огромен брой теми за робство. Това учим от първи клас. Една приятелка дори ми сподели, че толкова са ги учели за османското иго, че не искала да пише думата „Турция“ с голяма буква. Това може да е един от ефектите на подобна структура на учебник по история-мразейки чуждото да се мисли, че така се обича личното. Не би ли трябвало да се отделя повече внимание на други неща-успехите, културата, изкуството-как се развиват те, какво са дали българите на света. Постоянно тъпчене в главите на изрази от типа, които споменах по-горе, води до големи последици. Дали не трябва държавата да се намеси? Капка държавна политика за изграждане на едно гордо общество никога не е лошо. А, ако трябва да се премълчат век, век и половина робство, не виждам защо да не бъде направено. На мястото на този век да се говори повече за националните успехи, за българското. Много българи все още не знаят какво точно е българският народ. Оттам постоянните сравнения и гонения на химери.

Десетилетия наред българският народ не е могъл да говори. Сега има думата и не знае какво да я прави. Не е нужно да се сравнява България с „Швейцария на Балканите“. Нито е нужно да се казва, че българите били „прусаците на Балканите“. Българите са българи. България е България. Не е нужно да стигаме Европа, защото ние сме в Европа. Българинът трябва да знае, че има успехи, че има с какво да се гордее. Тогава може би започне да обича повече и страната си, без да мрази чуждото, а да обича истински своето. Не да гледа как някой е постигнал нещо, а да го задмине. Не е нужно да ни се създава чувството, че сме прецакани от някой (пример- „ако не беше Турция, сега щяхме да сме с 500 г. напред“ и „ако не бяха Гърция, Румъния и Сърбия, сега щяхме да сме сила номер едно в региона“; второто особено ме дразни, защото се забравя, че България е била такава сила).

Но, докато това стане, преди всичко трябва да помислим дали представяме историята си както е редно.

Руслан Трад

петък, 29 януари 2010 г.


Чичо Митко тамън се беше настанил удобно на масичката в местното кафе, когато заглавието във вестника пред него придърпа като с въдица вниманието му. Бойко Борисов бил на посещение в Германия и там премиерът на дълго и на широко обяснил как стоят нещата в България. Чичо Митко се огледа доволен, че ще може да сподели на някой мъдрите си разсъждения относно политическата обстановка в родината.

За негово съжаление по това време в кварталното кафенце (тип кръчменце) беше само сервитьорката Стефка и някакъв неин приятел състудент. Чичо Митко според своите възгледи заслужаваше далеч по-голяма аудитория, но нямаше как и с тази щеше да се примири.

- Ей, мушмурорковци, видяхте ли, че бат` Бойко бил в Германия, бе ?

Стефка пределно ясно си даде сметка, че това бе началото на края за приятния следобед …

- Слушайте сега какво е казал човекът – рече чичо Митко и зачете на глас, като много силно се напъна за да изглежда горе долу като Бойко Борисов и да му докара гласа – „С отвличанията имаше огромен проблем, с магистралните грабежи - също. Затова първо с тях се захванахме. Едва когато започнахме да ровиме убитите и труповете по полетата, хората повярваха, че всъщност сме достигнали до едни от най- кървавите групи в страната” … „Ние в момента разкриваме поръчкови убийства. Отиват и показват: “Ей тука в тая ливада има труп, ей тука някъде го копахме”. Колегата Цветанов с един багер копае и вади трупове!”.

Мощен смях прекъсна чичо Митко. Състудентът на Стефка – Галин - очевидно не споделяше страхопочитанието към премиера и се забавляваше искрено от театрално предадения цитат.

- Какво се смееш, бе, младеж ? – неразбиращ липсата на аплаузи от страна на младите и обезпокоен от неочакваната реакция запита чичо Митко.

- Ма тоя вярно е по-голям борсук отколкото си мислех – през смях занарежда Галин – търчал по полетата да рови трупове с багер. И това го дрънка насред Берлин!? Чудя се - как са го превели тамошните ?

Чичо Митко за първи път се замисли над немския превод и как ли наистина на един западен език би трябвало да звучи „ровиме трупове по полетата с багер”. После обаче се намръщи. Какво значение има как звучи на глупавия западняшки, като на него съвсем в рамките на нормалното си му звучеше ? Той в кръчмата така си говореше. Сигурно и в немските кръчмички, докато гледат Левски – ЦСКА, така си говорят, помисли си чичо.

- Ти не се грижи как са го превели, те си знаят хората, учили са – скастри го чичо Митко - И е много прав Бойко! Като изровиме труповете всички се шашват.

- Да, бе, сто процента от импровизираните гробове по местните пасбища си дадохме ясна сметка за сериозността на отвличанията.



Чичо Митко подмина тази забележка поради две причини. Първо – не разбра точно какво каза младежът, второ – Бойко знае. Продължи по-нататък с лекцията, но вече без изразността от преди.

- “Не е едно и също да имаш граница с Франция или Австрия и да имаш граница от едната страна - Русия, Украйна, Чечения, Грузия, оттатъка - Молдова и Украйна, а от другата страна - Сърбия, Косово, Черна гора, Албания, Хърватия… Структурите на организираната престъпност във всичките тези изброени държави са много, много сериозни!” Хм .. прав си е човекът – много са ни калпави комшиите.

- Чичо, какви граници, бе – тука вече и Стефка не издържа и я напуши смях – Украйна, Хърватия, Грузия …

- Ма той сигурно се движи по картата на България при Симеон Първи – също се смееше от другата страна Галин …

- Е, добре де – нали пак сме близко – ядоса се чичо Митко – те като са калпави и ние ще сме калпави, щото те са калпави !

- Добре де, чичо, може ли да отидеш в Берлин като премиер на една страна и да не и знаеш поне границите с кои държави са ? – запита го Галин.

Чичо Митко за първи път в живота си си даде ясна сметка, че дори политик, който говори като обикновен човек, има възможност да сбърка понякога. И все пак – имаше много логика, че са ни виновни руснаците, украинците, грозинците, албанците, молдовците, чеченците и сърбите.

- Виж, хлапак, малко трябва да пораснеш и тогава ще ги говориш тия неща – започна поучително чичо Митко – ти сега гледаш там разни карти и такива, ама тука е съвсем друго нещо.

Чичо загледа по-надолу из страницата за да потърси още някой величествен цитат на премиера. Изпитваше остра нужда да защити собственото си убеждение, че е добре на власт да има някой, който говори като него, но е облечен в костюм и носи вратовръзка.

- А, вижте това - “Не искам нито хубавото, нито лошото от другите. Искам да носиме цялата отговорност ние сами и българите да знаят: ако сме добри - това сме ние. Ако не - такива шменти-капели като предишното правителство няма!” – ей туй искам аз, да няма шменти – капели ! И вижте - и за корупцията говори - “Ние слагаме кепенците на всичко. Отваряме-затваряме, докато можем!”

Пронизващият звук от нокти по стъклена маса направо сряза чичо Митко в сърчицето. Не от шума, усещаше, че и този аргумент не е минал при двамата младежи отсреща и че само след миг ще излеят нова порция сарказъм върху Бойко Борисов. Студентите драпаха по масата, а лицата им бяха червени от избилия като пара през параходна свирка смях.

- Бас ловя, че на преводачката са и дали извънредно пари за „шменти-капели” и „кепенци” !

- Бас ловя, че това е последният и превод на политическа визита от България !

- Бас ловя, че немците са се щипали, че да не се разсмеят !

- Бас ловя, че Дойче Веле са ударили рейтинга в тавана !

В тоя момент в кафето влезе дядо Алеко, дето живееше в отсрещния блок и идваше редовно по това време за да пие една бира. Идеален момент за чичо Митко да измести темата.

- О, здрасти, Алеко. Какво стана, върна ли се синът ти, нали командировка беше ?

- Не, ама тия дни ще си дойде.

- А той къде е тоя път ? – полюбопитства Стефка.

- В Германия е.





Вижте кой е чичо Митко тук.

вторник, 19 януари 2010 г.

18% сиво и 100% сега...Друго просто няма.




Това е от онези книги, които изсмукват въздуха около мен с последните си страници.Предчувствах, че ще бъда огорчен, знаех, че ще я захвърля с раздразнение и все пак продължавах да гълтам страниците една след друга. Не, не огорчение и раздразнение от самата книга, а от живота…от превратностите му, знам ли от какво. Понякога става точно така – жадно изчитам от корица до корица, а последните страници ме блъскат в стената, изсмуквайки въздуха наоколо и карайки ми да се чувствам намесен в нечия гадна история. После следват моменти на самовглъбяване, обаждане по телефона на специалния човек, предупреждения много да се пази и много да внимава, като пресича, да мисли за себе си и т.н.

Благодаря ти, Стела, за хубавата книга. В десетката – Стела ми подарява книга, чиято героиня също се казва Стела. Благодаря ти и на теб, Захари, че си я написал. Ама ме сдуха! Което не пречи да е хубава. Въпреки 18-те процента сиво в нея или точно заради тях.

Стела ми я подари за рождения ден. Каза, че иска да ме въведе в съвременната българска проза. А аз, както тя знае много добре, не съм по съвременна българска проза. В смисъл – никога не съм чел. Тоест не знам дали съм по нея, след като не съм чел. Ясно? Защо не съм по съвременната българска проза е въпрос, който е пряко свързан с въпроса защо не съм по съвременна проза въобще. Може би защото обикновено в нея се счита за оригиналност да се говори прекалено директно и прекалено in the face за физиологичната детайлност на процеси като секс, уриниране, изхождане и всякакви други процеси, отнасящи се до някакъв вид отделяне на белтъчини. Е, “18% сиво” също не страда от липса на подобни неща. Тоест, вписва се идеално в стереотипа, който съм си създал.

И въпреки това четенето беше удоволствие (за справка – прочетох я във времето, в което трябваше да уча за изпит, по дяволите). Авторът все пак е оригинален. Признавам. Имаше безброй изрази и изречения, при които поклащах и си казвах наум: “Ето това е! Така се прави!”. Може би за това допринася и усещането за автобиографичност – Карабашлиев пише за себе си в този роман, героят му се казва така, по всичко личи, че описва близки, познати неща (искам да се надявам, че чувалът с марихуана все пак е границата с художествената измислица).

На онези, които не са я чели, ще кажа само, че това не е роман за един човек, който попада на чувал с марихуана. Нито разказ за един неуспял фотограф. Нито любовна история, нито история за раздяла. Нито книга за емигранти, нито нищо. За пръв път съм съгласен с Любен Дилов-син, който пише за книгата: “Романът на Захари е поредица от снимки с думи. Някои от тях – рентгенови”. Това е рентгенова снимка на Америка, но и на неамериканецът, попаднал в Новия свят. Това е черно-бяла фотография, която ни най-малко не губи от липсата на други цветове. Това е съвременна българска проза, която трябва да се прочете. Все пак, превантивно е добре да бъдете до любимия си човек, когато стигнете до последните страници. Просто за да го гушнете.

четвъртък, 7 януари 2010 г.

Burj Dubai-гордост или много пари за нищо?

Дубай откри Burj Dubai, Дубайската кула. Тя трябва да стане символ не само на емирството, но и на целия арабски свят. Строежът й, изпълнен сякаш нарочно в кризата, за да й се подиграе, внася някакъв лъч светлина в атмосферата на надвиснали финансови проблеми.

12 000 работници, 818 метра. Апартаменти, чиито дизайн е специално от Giorgio Armani. Постижение на модерната архитектурна мисъл. И един въпрос- какво от това? Не е ли Бурж Дубай проект за много пари, захвърлени за нищо, докато много араби тънат в мизерия и политическа изолация? И докато емирството изгражда своята гордост, представяща я за гордост на всички араби, то навсякъде около самата държава бушуват бунтове и войни (С.Арабия, Палестина, политическо напрежение в Бахрейн, нови сблъсъци между йеменското правителство и бунтовниците шиити). За каква гордост говорим тогава?

Ако Дубайската кула е гордостта на на арабите, то тя струва милиард и половина долара. Групата Emaar е вложила толкова пари в изграждането на конструкцията на кулата.

За да се получи това:


Наистина внушаващо. Не може да се каже „не“ на подобен проект, ако ни запитат: „Красиво ли е?“ И между другото никой не говори за това. Няма спор, кулата заслужава най-високи оценки. Въпросът, който дразни много хора в арабските страни е мегаломанията и апатията към проблемите, които се наблюдават в емирствата и най-вече в Дубай.

През 1970-те години на двадесети век, когато емирството е тръгвало по своя път на капитала, лозунгът: „Можем и без западняците!“, е звучал на място. Стремежът на арабите от емирствата да се докажат, като независими бил нещото, което ги стимулиларо да продължават. Петролът се явил големият шанс.

Но днес Дубай не е нужно да се доказва. Той го е направил отдавна. Днес светът не се нуждае от поредната кула, която арабите строят. Искрено се надявам да не се превърне в Дубайската кула на гордостта.

С малки корекции от оригиналния постинг в блога "Интидар", Руслан Трад

събота, 28 ноември 2009 г.

Най-важните новини са от медиите, но и за медиите
































За всички, независимо дали са потребители на медиите или участват в тях, е полезно да знаят в "какво се забъркват", какви са условията в сегашната медийна ситуация. Падането на Re: Tv е неприятна изненада. Както се казва, оценяваш нещо, след като го загубиш. Падането на медията е още един лунен кратер в медийния пейзаж. Най-добре да се направи един "крос" с дистанционното, за да проличи колко лъскави опаковки и гонене на рейтинг има и колко малко алтернативност, важност и гонене на същността на проблемите. Само тук-там малко слънчеви петна, защото все пак знае, че без определени продукти продажба няма.
Финансираното на Re: tv беше прозрачно, журналистите - без маниерност на шоумени. Излъчваха се документални и разследващи материали. Re: tv единствена направи филм за показателното за съдебната система дело за убития в Париж Мартин Борилски. Перфектно, би казал някой. За разлика от медийната реалност, в която трябва да се оцелява. Без илюзии - хората зад Re:tv не са безпомощни (Иво Прокопиев, Иван Кръстев), но очевидно има по-силни от тях.
След като една алтернативна медия не може да оживее, какво се случва с алтернативните журналисти? Скоро Иван Гарелов каза, че неспособните, непознати на никого и неуверени хора са най-удобни за работодателите, защото рядко отказват нещо в името на принципите си.
С интерес и надявам се, не със съчувствие, ще следя съдбаната на журналистите, изпаднали от Ре: тв - Иван Бедров, Асен Григоров, Николай Чавдаров. Дано отново да правят подобни проекти, въпреки че - дали ще има такива?...




Ето и Пълният текст на съобщението от фондация "Граждански медии" с мотивите за затварянето на Re:Tv:

Преди почти две години решихме да инвестираме средства и усилия в създаването на гражданска телевизия, водени от разбирането, че публичния дебат има нужда от място, в което се съобщават важните новини и където се провеждат качествените разговори за проблемите на обществото и държавата.Със създаването на телевизията искахме да покажем няколко неща - че може да има прозрачна собственост и финансиране на медии в България, че и в българското общество има място за сериозна и независима телевизионна журналистика. Не успяхме.Телевизионният рекламен пазар не подкрепи нуждата от съществуването на подобна телевизия. В проекта до момента са инвестирани 9 млн. лева средства на дарители на фондация "Граждански медии", но тежката финансова криза направи финансирането на телевизията невъзможно за по-дълъг период по този начин.Недългият престой на Re:TV на телевизионния пазар показа и нещо друго. Има огромни бариери за влизането на нови участници и поради това няма конкуренция и разнообразие на мнения. Регулаторите и политическият елит системно през годините подкрепят свърхконцентрацията на телевизионния пазар. Разбиването на този порочен модел е ключово за българското общество и за обществения дебат, но се оказа непосилна задача за Re:TV.Взехме трудното решение да затворим телевизията. Смятаме, че е по-правилното пред това да оставим успешен екип и телевизионен продукт с добро име, да стане зависим от евентуално бъдещо неясно финансиране.Благодарим на журналистите и целия екип на Re:TV за желанието им да работят за проекта и усърдието, с което го правиха. Благодарим и на съмишлениците, които ни подкрепяха. И, разбира се, на десетките хиляди зрители, на които Re:TV ще липсва.Учредители на Фондция "Граждански медии", (едноличен собственик на Re:TV) Светослав Божилов, Иван Кръстев,
Иво Прокопиев





неделя, 15 ноември 2009 г.

Лекция за Йерусалим

Йерусалим е един от най-коментираните градове в историята. Неговото значение е важно за трите най-разпространени религии - юдаизъм, християнство, ислям. Ето защо, смятаме, че е полезно да се говори за историята на града, значението му за различните религии, както и за мястото му в израело-арабския конфликт и международно-правния му статут.Дружеството за ООН в България ви кани на лекция, посветена на Йерусалим, на:~~~ 18 ноември от 18:00 в заседателна зала номер 2 на Софийски университет.

Информация от Руслан Трад, съорганизатор

Тип:
Образование - Лекция

вторник, 3 ноември 2009 г.

На какво ме научи Набоков

Рядко мога да кажа, че книга може да промени нагласата ми към това, което ме заобикаля, към цветовете, предметите наоколо. Но цветното пеперудено мастило на Набоков направи странни неща. И мисля, че не се случва само с мен. “Другите брегове” на Набоков е стръмна, красива книга, изреченията в нея се стелят като пеперуден прашец по страниците – дълго и ярко. Пунктуацията му е като петна по крилцата на пеперуда, любимия му обект за научно изследване, и не се съобразява с канона.
Ако Набоков не беше писател, нямаше да имам нищо общо с неговия свят. Нямаше да подозирам за гигантската, земетръсна, плътна болка, която е изпитвал, губейки целия разкош, който руските дворяни са притежавали преди революцията.
Четях как като момче се е влюбвал, как е рисувал, заспивал, загледан в пръстена с елмаз на ръката на майка си, и се възхищавах на красивия му свят. После реших за себе си, че освен външно красив, той е най-вече красив благодарение на вътрешния му поглед.
Набоков ми напомни (всяко научаване било напомняне, по Сократ), да се вглеждам в заобикалящото. Да ценя предметите в стаята ми , които са неразривна част от моя живот. Научи ме да погледна кутията си за бижута с форма на жаба с рубинени крачета, бляскаво влечуго, седнало върху издута лилия, която обгръща пространството за бижутата си. Научи ме и да се вглеждам в студентския простир за дрехи, одеалото, старите рамки на прозорците. Научи ме една вечер, докато мислех за способността му да усеща цветовете, да се вгледам в лилавия цвят на роклята, с която бях навън допреди малко, и да почувствам яркостта на цвета в полумрака на стаята.
Вещите и техните форми, цветове и всичко друго, което създаваш от образа им, жестовете, контурите. Всичко това е важно. Мислите са крехки, но живи стъбла на случващото се – удоволствието да го осъзнаеш, ми припомни порасналия в разкош и внимание и приземил се като катастрофирал самолет в живота Набоков. Харесвам неговите пеперудени крила, от които стечението на обстоятелствата безмилостно изтърсва прашеца, те са запазили достойнството си, аристократизма, странното съчетание от педантичност и разкрепостеност на духа. Строгият поглед, който гледа зад кръглите очила като поглед на скалпел ме смразява, но ми се струва интересен. Когато зачитам романите му, чувам дишането му някъде между редовете - естетическото, защото етическото му "дишане" се усеща по-рядко и е по-надълбоко. Най-важното, на което ме научи е да се уча и доверявам повече на собственото си усещане за естетика. Няма как да грешиш, когато пишеш за нещо, ако смяташ, че то наистина е красиво за теб и има принос в осмислянето ти за света.

неделя, 25 октомври 2009 г.

За Големите мъже



„България ще стане европейски шампион.” Мислих си това почти през цялото време. Когато на старта набихме доведените братя сърби, после когато рутинно, все едно човек, позажаднял, налива чаша студена вода от чешмата, тупахме разните италианци, чехи, финландци, „лалета”... Докато в реда на нещата, стратегически, паднахме отново от повярвалите си руснаци. През цялото време бях убеден: европейски сме! Мислих си това и в изгризалите ми всички нокти, страховити минути на втория гейм от полуфинала с Полша, когато Провидението, на това първенство популярно като Гружка, все подхлъзваше ръцете на Андрей Жеков на мрежата и спираше високо летящия устрем на Владо и Матей.
Не стана. Беше си европейско като за световно: пак блестящи битки до полуфинала и пак Полша. Тази Полша... Великолепна в таланта и моженето си, симпатична във величието си. Тази Полша, която ни надигра и стана заслужено европейски шампион, без трима сновни играчи. Полска си беше дружина...
И пак малък финал. И пак го взехме, а руснаците се чудиха, откъде им е дошло, като малко момченце от провинцията, видяло кацащ самолет в столицата.
Докато в ход беше качването на европейския волейболен връх, медиите у нас престъпно мълчаха. Матерните мръснословия към тях, отправени от мен, също завземаха върхове в кариерата ми на псуващ. Ни вопъл, ни стон, скрити или открити, ни нищо от творчеството на Дебелянов или на който и да е класик за Големите мъже на България. Всеки ден, отново и отново, затъпяващите реалности на страниците и екрана – новия кабинет, финансовата криза, бързите пари и судокуто (няма значение дали се пише така!) от хороскопи. Обществеността сякаш също не искаше да се ангажира допълнително с предстояшия триумф. Обществеността трепереше за необходимостта футболът й да оцелее като „парк” и да се вдигне като „де пренс” от пепелта в Италия, за да се отърси решително от посредствеността. Обществеността е скучно претенциозна като несполучливите напъни за оригиналност в изказа.
А във волейбола наистина има потенциал за нов общонационален отдушник. Както беше през лятото и останалите сезони на 94та. А щом футболът и тук се превърна в акцент, ето: момчетиите на Мъри да взимат пример от волейболистите! Изобщо, втръснаха ни тези – с вечното мрънкане, с търкането на пейките по клубовете, с лагер-сборовете по чалготеките, с причесчиците и татуировките, с „играхме добре, но късметът не ни споходи”... Не ви ли писна от тая агонизираща формация, която все чака Големия мач, за да се реабилитира, но пак се поаква, по фаворитски. Тая пасмина, изградена от добри по душа момчета, без футбол в краката и сърцето си, и спорни звездички, които все си махат косата от очите и явно никога няма да бъдат на световно, там където се проявяват истински можещите... Както казват, както казаха, италианците: „Баста”.
Поувлякох се, а самата бегла препратка към (анти)футбола горе свлича от позлатата или в случая от бронза на волейболните герои. Тъкмо отсреща, ярко срещу импотентните метросексуали, стои бляскавата алтернатива да преживяваш върховете и паденията с тези прекрасни момчета, за които Италия значи победа на нула без пот и усилие, които не изнасят най-силните си мачове по списанията и на баровете, които не познават слабоумните оправдания за неуспехите. Волейболистите имат едно утвърдено интелигентно излъчване в публичното си говорене, което за футболните им колеги е като участие на голямо първенство – недостижимо. А покрай взривните си забивки над мрежата, първите стоят здраво на земята. Та Матей Казийски е в топ три на планетата, но момчето си бачка здраво, за да израства още и още, не се тика да е гост по диванчета и шоута и редовно се подстригва. Доказва се постоянно, като класата му е видима в отиграните топки и спечелените битки, а не в рубриките за лайфстайл и мода.
В дните когато слушах лекциите на Сашо Йовков, все очаквах нещо решително да се преобърне. Да се заговори за похода към евротитлата, имитацията на нация да се самозадвижи отвътре... И ето че в столицата, пред НДК, се организира масово гледане на последните двубои от първенството, като за целта беше монтирана голяма видеостена. След като изгледах полуфинала и малкия финал сред петдесетте фена, а няколко дни по-късно стотина-двеста посрещнаха медалистите, реших две неща за себе си: 1. Мястото на такива прояви е Варна, където доказано хората обичат и подкрепят повече волейбола. София е противно глуха и сляпа за събития отвъд Левски и ЦСКА, задъхана в хода си към офиса и метрото. 2. България не заслужава това богатство, България не заслужава да има тези момчета.
След известно време медиите отделиха сериозно време и място за мнимия трансфер на някакви ритнитопковци. За волейбола – скромен отзвук. А трябва да се говори и пише, че Владо, Матей, Теди и другите вече имат запазено място в Залата на Славата. Те славата си я извоюваха, но нямат зала, в която да влязат... Зала, която да събере таланта и непримиримия им дух. Поклон пред Големите мъже! На България?

вторник, 20 октомври 2009 г.

Табелата на ул.“Апостол Карамитев“ напомня за състоянието на българското кино

Забрава. Спомени. Напоследък това остана от великите ни. Гледах наскоро филм за Апостол Карамитев. Той завърши с кадър от табелата на ул.“Апостол Карамитев“, която бе зацапана и ръждясала. Това предизвика много въпроси и размисли у мен. Засрамих се, че не познавам добре прекрасните актьори на България, че не познавам тяхната история, въпреки че съм гледал немалко филми с тях.

Изумен съм. Почудата ми идва от това, че в днешно време сякаш имената на хора, като Карамитев са забравени и минават някак встрани от плоското съвремие. Само ако си спомним, че великият Парцалев умря в нищета, ще стане ясно колко тачим хората, прославящи България.

Не обичам ролята на хейтър (извинявам се за разговорната и чужда дума, но смятам, че е по-наситена с отрицание от „мразещ“ ), който се заема да показва истините на хората. В случая, обаче, мога само да се възмущавам. Едва в последните години има светлина в тунела на българския театър и кино.

Но като че ли актьорите днес са повече театрални, а не филмови. Сякаш не стават добре ролите им, когато ги заснемат на ленти, като „Забранена любов“ и прочие модерни български сериали и филми, които карат стомахът ми да се вълнува, като Черно море. В миналото вероятно е имало повече пари за театър, за школата на ВИТИЗ (НАТФИЗ), която е раждала велики актьори, като Апостол Карамитев и цялото поколение след него, което ни радва и до днес с ролите си в старите български филми. Въпреки мнението на Александър Донев, че българското кино се е измъкнало от кризата, аз съм на друго мнение. За мен фактът е, че в последно време не съм видял български филм, който да остане в съзнанието на хората, така, както са го правели „Таралежите“ и Сие. Въпреки просветления, като „Козелът“, „Дзифт“ и др., може да се желае повече, особено с толкова много таланти, които се раждат днес, през последните няколко години.

Но днес, освен да слушаме за миналото, друго остава ли ни? Аз мисля, че да, оптимист съм, тъй като има много талантливи млади актьори, които чакат подобаваща реализация. Не такава, че да работят още на две места, за да издържат семействата си, а адекватна на професионализма им. И тук, сякаш държавата спи. Заспала е дълбок сън, а нашата школа, която е подготвила толкова много личности, остава сама да се издържа и живее.

Днес, дори табелката на ул. „Апостол Карамитев“ е хванала ръжда. И все пак, смятам че в близко бъдеще ще се появят хора, които да помогнат българското кино да излезе от кризата, в която е. Театърът ни се е събудил, за мен доказателство за постановките, които събират толкова зрители, колкото през последните години не са се изреждали. Но киното, приятели, киното…кога ще се събуди то?

неделя, 18 октомври 2009 г.

Миро от КлиZма на Евровизия, как ?

Брутална гавра с родната музика и с все по-намаляващите й представители си направи днес БНТ в рамките на неделното нешоу на Димитър Цонев. За да избегне скандали около така интригуващото през последните няколко години гласуване с SMS-и и възможните манипулации на вота, телевизията майка, или по-точно упълномощените от нея лица решиха, че надпревара за излъчване на български представител на най-престижния музикален форум на Стария континент не е необходима.

Вместо това въпросната пасмина упълномощи 51 съмнителни лица (физически и юридически), които да изберат вместо хилядите родните меломани, живеещи всеки ден със и за музиката, която обичат. След избора на победител, композитори и поети щели неуморно да пишат песни, с които той да ни представи пред Европа.

Мамка му, това е все едно да назначим жури, което да ни излъчи управляваща партия, след което да ни избере и подходяща вътрешна, и външна политика.

Напълно в духа на тоталитаризма, целият фарс ни бе представен като демократичен и едва ли не Богоугоден. Бяха изтъкнати доводи, че това е практика и в други традиционно демократични страни като Франция например. Само за справка - Франция не е печелила Евровизия от 1977 година, което си е повече от красноречиво.

Кой, защо и как е избрал компетентното жури точно в този състав ?

Правят впечатление няколко неща :

1. Защо от всички изброени лица, единствено пред името на многоуважаваният художествен ръководител и дългогодишен диригент на „Мистерията на българските гласове” - проф. Дора Христова – има поставено научно звание ? Нима всички останали са музикално неграмотни ?

Съвсем не, просто търтеите от БНТ дори не са си направили труда, да представят всеки член на журито достатъчно обстойно. Така например член №6 на журито, Борис Карадимчев, име, което едва ли говори много на повечето от нас също има научно звание професор, и е един от учениците на Панчо Владигеров.

Така и така никой не разбра кои са хората, съставляващи 80% от журито, макар голяма част от тях наистина да са изтъкнати български музиканти, но в случая това се оказва бял кахър.

2. Какво търсят хора като агент Тенев (№17) в журито ?

Започнал като художник, рисувал обложките на албумите на Лили Иванова, впоследствие почнал да пише и текстове на песни, след което се изявява като журналист, шоумен и какво ли още не, включително и незавидната роля "съпруг на Кристина Димитрова".

3. Кой реши управителите точно тези медии да избират, вместо техните слушатели :

41. БГ РАДИО (МИРО)
43. ДАРИК РАДИО
(
МИРО)
49. Телевизия “ММ”
(МИРО)
50. в-к 24 ЧАСА
(СЛАВИ ТРИФОНОВ)
51. в-к ТРУД
(ОРЛИН ПАВЛОВ)

4. Какво търси БТА (№42, гласувала отново за МИРО) в списъка, представлявана в случая от Леда Аврамова (дали няма нещо общо с Краси Аврамов :), PR на БТА, и кой по дяволите излъчи нейния нежен фаворит ?

5. Важно е да се отбележи, че въпросната певица печели право на участие буквално в последния момент с гласовете на „БГ РАДИО”, „ДАРИК РАДИО”, ТЕЛЕВИЗИЯ „ММ” И „БТА”, и изпреварва своята посестрима Поли Генова.

6. Новият регламент не дава абсолютно никакъв шанс на млади (неизвестни до момента) изпълнители, с което ни обрича всяка година да търпим едни и същи до болка втръснати представители на родния шоубизнес, както и паразитиращите около тях композитори, поети и прочие специалисти.

Иначе публиката в залата бурно аплодираше с тъпи усмивки, вместо да измете от сцената мустакатият син на сътрудника на ДС Коста Цонев и жалките му асистенти в станалия традиционен за неделния ден тричасов хардкор-порно филм.

След като съвсем наскоро стана ясно, че скандалният съветник на Сергей Станишев, Азер Меликов е спонсорирал с държавни пари концертите на Миро, музикалният ни „елит” не само не го отлъчи завинаги от гилдията си, но дори го определи за най-изтъкнат български певец, който да ни представлява пред съвременна Европа. Честно казано, до днес си мислех, че Румяна Желева е най-лошата възможна алтернатива.

Първо беше DJ Балтазар, после Краси Аврамов и сега за капак Миро !

Да ни е честит третият пореден педераст на "Евровизия", може пък да е на късмет ...


(за любознателните, нека посетят страницата на БГ Евровизия, където ще намерят списък на журито и видео запис от "В неделя с", увековечил реалността в България)