За Големите мъже

„България ще стане европейски шампион.” Мислих си това почти през цялото време. Когато на старта набихме доведените братя сърби, после когато рутинно, все едно човек, позажаднял, налива чаша студена вода от чешмата, тупахме разните италианци, чехи, финландци, „лалета”... Докато в реда на нещата, стратегически, паднахме отново от повярвалите си руснаци. През цялото време бях убеден: европейски сме! Мислих си това и в изгризалите ми всички нокти, страховити минути на втория гейм от полуфинала с Полша, когато Провидението, на това първенство популярно като Гружка, все подхлъзваше ръцете на Андрей Жеков на мрежата и спираше високо летящия устрем на Владо и Матей.
Не стана. Беше си европейско като за световно: пак блестящи битки до полуфинала и пак Полша. Тази Полша... Великолепна в таланта и моженето си, симпатична във величието си. Тази Полша, която ни надигра и стана заслужено европейски шампион, без трима сновни играчи. Полска си беше дружина...
И пак малък финал. И пак го взехме, а руснаците се чудиха, откъде им е дошло, като малко момченце от провинцията, видяло кацащ самолет в столицата.
Докато в ход беше качването на европейския волейболен връх, медиите у нас престъпно мълчаха. Матерните мръснословия към тях, отправени от мен, също завземаха върхове в кариерата ми на псуващ. Ни вопъл, ни стон, скрити или открити, ни нищо от творчеството на Дебелянов или на който и да е класик за Големите мъже на България. Всеки ден, отново и отново, затъпяващите реалности на страниците и екрана – новия кабинет, финансовата криза, бързите пари и судокуто (няма значение дали се пише така!) от хороскопи. Обществеността сякаш също не искаше да се ангажира допълнително с предстояшия триумф. Обществеността трепереше за необходимостта футболът й да оцелее като „парк” и да се вдигне като „де пренс” от пепелта в Италия, за да се отърси решително от посредствеността. Обществеността е скучно претенциозна като несполучливите напъни за оригиналност в изказа.
А във волейбола наистина има потенциал за нов общонационален отдушник. Както беше през лятото и останалите сезони на 94та. А щом футболът и тук се превърна в акцент, ето: момчетиите на Мъри да взимат пример от волейболистите! Изобщо, втръснаха ни тези – с вечното мрънкане, с търкането на пейките по клубовете, с лагер-сборовете по чалготеките, с причесчиците и татуировките, с „играхме добре, но късметът не ни споходи”... Не ви ли писна от тая агонизираща формация, която все чака Големия мач, за да се реабилитира, но пак се поаква, по фаворитски. Тая пасмина, изградена от добри по душа момчета, без футбол в краката и сърцето си, и спорни звездички, които все си махат косата от очите и явно никога няма да бъдат на световно, там където се проявяват истински можещите... Както казват, както казаха, италианците: „Баста”.
Поувлякох се, а самата бегла препратка към (анти)футбола горе свлича от позлатата или в случая от бронза на волейболните герои. Тъкмо отсреща, ярко срещу импотентните метросексуали, стои бляскавата алтернатива да преживяваш върховете и паденията с тези прекрасни момчета, за които Италия значи победа на нула без пот и усилие, които не изнасят най-силните си мачове по списанията и на баровете, които не познават слабоумните оправдания за неуспехите. Волейболистите имат едно утвърдено интелигентно излъчване в публичното си говорене, което за футболните им колеги е като участие на голямо първенство – недостижимо. А покрай взривните си забивки над мрежата, първите стоят здраво на земята. Та Матей Казийски е в топ три на планетата, но момчето си бачка здраво, за да израства още и още, не се тика да е гост по диванчета и шоута и редовно се подстригва. Доказва се постоянно, като класата му е видима в отиграните топки и спечелените битки, а не в рубриките за лайфстайл и мода.
В дните когато слушах лекциите на Сашо Йовков, все очаквах нещо решително да се преобърне. Да се заговори за похода към евротитлата, имитацията на нация да се самозадвижи отвътре... И ето че в столицата, пред НДК, се организира масово гледане на последните двубои от първенството, като за целта беше монтирана голяма видеостена. След като изгледах полуфинала и малкия финал сред петдесетте фена, а няколко дни по-късно стотина-двеста посрещнаха медалистите, реших две неща за себе си: 1. Мястото на такива прояви е Варна, където доказано хората обичат и подкрепят повече волейбола. София е противно глуха и сляпа за събития отвъд Левски и ЦСКА, задъхана в хода си към офиса и метрото. 2. България не заслужава това богатство, България не заслужава да има тези момчета.
След известно време медиите отделиха сериозно време и място за мнимия трансфер на някакви ритнитопковци. За волейбола – скромен отзвук. А трябва да се говори и пише, че Владо, Матей, Теди и другите вече имат запазено място в Залата на Славата. Те славата си я извоюваха, но нямат зала, в която да влязат... Зала, която да събере таланта и непримиримия им дух. Поклон пред Големите мъже! На България?

Табелата на ул.“Апостол Карамитев“ напомня за състоянието на българското кино

Забрава. Спомени. Напоследък това остана от великите ни. Гледах наскоро филм за Апостол Карамитев. Той завърши с кадър от табелата на ул.“Апостол Карамитев“, която бе зацапана и ръждясала. Това предизвика много въпроси и размисли у мен. Засрамих се, че не познавам добре прекрасните актьори на България, че не познавам тяхната история, въпреки че съм гледал немалко филми с тях.

Изумен съм. Почудата ми идва от това, че в днешно време сякаш имената на хора, като Карамитев са забравени и минават някак встрани от плоското съвремие. Само ако си спомним, че великият Парцалев умря в нищета, ще стане ясно колко тачим хората, прославящи България.

Не обичам ролята на хейтър (извинявам се за разговорната и чужда дума, но смятам, че е по-наситена с отрицание от „мразещ“ ), който се заема да показва истините на хората. В случая, обаче, мога само да се възмущавам. Едва в последните години има светлина в тунела на българския театър и кино.

Но като че ли актьорите днес са повече театрални, а не филмови. Сякаш не стават добре ролите им, когато ги заснемат на ленти, като „Забранена любов“ и прочие модерни български сериали и филми, които карат стомахът ми да се вълнува, като Черно море. В миналото вероятно е имало повече пари за театър, за школата на ВИТИЗ (НАТФИЗ), която е раждала велики актьори, като Апостол Карамитев и цялото поколение след него, което ни радва и до днес с ролите си в старите български филми. Въпреки мнението на Александър Донев, че българското кино се е измъкнало от кризата, аз съм на друго мнение. За мен фактът е, че в последно време не съм видял български филм, който да остане в съзнанието на хората, така, както са го правели „Таралежите“ и Сие. Въпреки просветления, като „Козелът“, „Дзифт“ и др., може да се желае повече, особено с толкова много таланти, които се раждат днес, през последните няколко години.

Но днес, освен да слушаме за миналото, друго остава ли ни? Аз мисля, че да, оптимист съм, тъй като има много талантливи млади актьори, които чакат подобаваща реализация. Не такава, че да работят още на две места, за да издържат семействата си, а адекватна на професионализма им. И тук, сякаш държавата спи. Заспала е дълбок сън, а нашата школа, която е подготвила толкова много личности, остава сама да се издържа и живее.

Днес, дори табелката на ул. „Апостол Карамитев“ е хванала ръжда. И все пак, смятам че в близко бъдеще ще се появят хора, които да помогнат българското кино да излезе от кризата, в която е. Театърът ни се е събудил, за мен доказателство за постановките, които събират толкова зрители, колкото през последните години не са се изреждали. Но киното, приятели, киното…кога ще се събуди то?

Миро от КлиZма на Евровизия, как ?

Брутална гавра с родната музика и с все по-намаляващите й представители си направи днес БНТ в рамките на неделното нешоу на Димитър Цонев. За да избегне скандали около така интригуващото през последните няколко години гласуване с SMS-и и възможните манипулации на вота, телевизията майка, или по-точно упълномощените от нея лица решиха, че надпревара за излъчване на български представител на най-престижния музикален форум на Стария континент не е необходима.

Вместо това въпросната пасмина упълномощи 51 съмнителни лица (физически и юридически), които да изберат вместо хилядите родните меломани, живеещи всеки ден със и за музиката, която обичат. След избора на победител, композитори и поети щели неуморно да пишат песни, с които той да ни представи пред Европа.

Мамка му, това е все едно да назначим жури, което да ни излъчи управляваща партия, след което да ни избере и подходяща вътрешна, и външна политика.

Напълно в духа на тоталитаризма, целият фарс ни бе представен като демократичен и едва ли не Богоугоден. Бяха изтъкнати доводи, че това е практика и в други традиционно демократични страни като Франция например. Само за справка - Франция не е печелила “Евровизия” от 1977 година, което си е повече от красноречиво.

Кой, защо и как е избрал компетентното жури точно в този състав ?

Правят впечатление няколко неща :

1. Защо от всички изброени лица, единствено пред името на многоуважаваният художествен ръководител и дългогодишен диригент на „Мистерията на българските гласове” - проф. Дора Христова – има поставено научно звание ? Нима всички останали са музикално неграмотни ?

Съвсем не, просто търтеите от БНТ дори не са си направили труда, да представят всеки член на журито достатъчно обстойно. Така например член №6 на журито, Борис Карадимчев, име, което едва ли говори много на повечето от нас също има научно звание професор, и е един от учениците на Панчо Владигеров.

Така и така никой не разбра кои са хората, съставляващи 80% от журито, макар голяма част от тях наистина да са изтъкнати български музиканти, но в случая това се оказва бял кахър.

2. Какво търсят хора като агент Тенев (№17) в журито ?

Започнал като художник, рисувал обложките на албумите на Лили Иванова, впоследствие почнал да пише и текстове на песни, след което се изявява като журналист, шоумен и какво ли още не, включително и незавидната роля "съпруг на Кристина Димитрова".

3. Кой реши управителите точно тези медии да избират, вместо техните слушатели :

41. БГ РАДИО (МИРО)
43. ДАРИК РАДИО (МИРО)
49. Телевизия “ММ” (МИРО)
50. в-к 24 ЧАСА (СЛАВИ ТРИФОНОВ)
51. в-к ТРУД (ОРЛИН ПАВЛОВ)

4. Какво търси БТА (№42, гласувала отново за МИРО) в списъка, представлявана в случая от Леда Аврамова (дали няма нещо общо с Краси Аврамов :), PR на БТА, и кой по дяволите излъчи нейния нежен фаворит ?

5. Важно е да се отбележи, че въпросната певица печели право на участие буквално в последния момент с гласовете на „БГ РАДИО”, „ДАРИК РАДИО”, ТЕЛЕВИЗИЯ „ММ” И „БТА”, и изпреварва своята посестрима Поли Генова.

6. Новият регламент не дава абсолютно никакъв шанс на млади (неизвестни до момента) изпълнители, с което ни обрича всяка година да търпим едни и същи до болка втръснати представители на родния шоубизнес, както и паразитиращите около тях композитори, поети и прочие специалисти.

Иначе публиката в залата бурно аплодираше с тъпи усмивки, вместо да измете от сцената мустакатият син на сътрудника на ДС Коста Цонев и жалките му асистенти в станалия традиционен за неделния ден тричасов хардкор-порно филм.

След като съвсем наскоро стана ясно, че скандалният съветник на Сергей Станишев, Азер Меликов е спонсорирал с държавни пари концертите на Миро, музикалният ни „елит” не само не го отлъчи завинаги от гилдията си, но дори го определи за най-изтъкнат български певец, който да ни представлява пред съвременна Европа. Честно казано, до днес си мислех, че Румяна Желева е най-лошата възможна алтернатива.

Първо беше DJ Балтазар, после Краси Аврамов и сега за капак Миро !

Да ни е честит третият пореден педераст на "Евровизия", може пък да е на късмет ...

(за любознателните, нека посетят страницата на БГ Евровизия, където ще намерят списък на журито и видео запис от "В неделя с", увековечил реалността в България)

Горко на народ , който насън презира някоя страст, а наяве й робува

Роденият в Бшарри, Ливан Джубран Халил Джубран е написал множество велики произведения, повечето познати на българина. Но може би най-важно, поне за мен, е написаното от него в няколко реда от книгата му „Градината на Пророка“. Нека това бъде повод за размисъл.

Приятели мои, спътници мои, горко на народ, който е пълен с вярвания и празен откъм вяра.

Горко на народ, който се облича с дреха, не изтъкана от него, яде хляб, непожънат от него, и пие вино, не изцедено от неговата собствена преса.

Горко на народ, който приветства побойника като герой и смята блестящия завоевател за щедър.

Горко на народ , който насън презира някоя страст, а наяве й робува.

Горко на народ, който издига глас само когато крачи в погребална процесия, гордее се само с руините си и се съпротивява само когато вратът му е поставен между меча и дръвника.

Горко на народ, чиито държавници са лисици, философите му са фокусници, а изкуството му е изкуство на кърпежа и подражанието.

Горко на народ , който посреща своя нов водач с фанфари, а го изпраща с пищялки, само за да посрещне друг отново с фанфари.

Горко на народ , разделен на части, всяка от които си въобразява , че е народ.

„Градината на Пророка“, стр. 26-27

Последните развития във войната в Афганистан.

Едно от предизборните обещания на Обама беше да прекрати несправедливата война в Ирак, но да подсили справедливата борба в Афганистан. За ужас на сенаторите демократи, сред които и Джон Кери Барак, Обама трябва да убеди конгреса, че за войната в Афганистан са нужни още военни. Това искане идва от главнокомандващия на НАТО в Афганистан генерал Стенли МакКристъл, прочул се с неутрализирането на Иракския вожд на Ал Кайда Абу Мусаб Ал Заркауи. Самият генерал признава, че слабо познава тази страна, привичките на народа. А според него е важно да се установи контакт с този народ. Американците трябва да бъдат възприемани като хора, а не като нашественици от междузвездни войни. Това обаче е трудно.

Дори и най-малките жестове на американците са от значение. Те искат да помогнат като изкопаят кладенец в някое село, но на кого да възложат поръчката кой ще се разпорежда с водата от него. Кой ще получи облагите? Веднага последва противоборство и разделение между местните за ограничените ресурси. Американците освобождават селски пазар от талибаните, но той остава непристъпен и за обикновените хора, които се страхуват, че като отиват да търгуват там ще си навлекат гнева на талибанските вождове. „Защо не ни помагате?” пита американски войник. „Какво можем да направим? Вие имате самолети, танкове и пушки. Ние сме обикновени хора, нямаме и меч дори. Ако вие не можете да победите, как бихме могли ние?” Контратерористчните удари от въздуха по терористични обекти са мощно оръжие, на те понякога удрят живите щитове от невинни граждани, поставени там от талибаните. Резултатът е омраза към неверниците и отдръпване от американците. В крайния сметка нови талибани, жадни за мъст.

Новата американска стратегия да си близо до хората носи и по-голям риск за войниците. Въздушните удари постепенно се заменят с пехотни патрули. Техният брой не е достатъчен да покрие огромната държава. Генералът предупреждава, че Америка рискува да загуби войната, ако не бъдат изпратени нови попълнения. Британският премиер обещава още 500 души. Генералът иска 10 000!

Афганистан е далече от представата ни демократично общество, но дори и че е държава със сигурно управление. Изборите за президент през август бяха спечелени от досегашния лидер на страната Хамид Карзай. Западните правителства се правят, че не забелязват изборните машинации и корупцията. Важна е предаността на Карзай към Америка и сигурността на управлението. Но режимът въобще е силен. Централната власт в Кабул е безсилна в сравнение с местните вождове в отдалечените провинции, наркотрафикантите или останалите талибани.

След завземането на територията на страната от съюзническите сили Талибаните изпълняват своите нападения от съседен Пакистан, който също е обект на техните самоубийствени атентати (200 за последните 2 години). Правителството на Пакистан отнася много критики от страна на запада, че не съдейства достатъчно в борбата срещу талибаните. САЩ няма право да нарушава суверенитета на ядрения Пакистан. Контратерористичните операции, провеждани на негова територия посредством звезднотехнологични безпилотни самолети освен незаконни от гледна точка на международното право настройват талибаните срещу пакистанското правителство. Самите пакистанци не одобряват Америка въпреки новообещания доларов транш от 7.5 милиарда за следващите 5 години. Условието на Америка е да се унищожат убежищата на талибаните.

От друга страна изтокът също е неспокоен. Индия е струпала 400 000 военни в отбранителна позиция на общата им граница. Правителството на Пакистан обаче започна вчера огромна военна операция, включваща 28 000 армия в размирната си мултиетническа провинция Южен Вазиристан. Тази операция е ключова за войната срещу Талибаните. В региона са намерили убежище 10 000 табилани, подкрепяни от 5000 узбеки.


Загубата в Афганистан ще предизвика клане между клановете. Страната ще бъде хвърлена в средновековието, а талибаните биха се превърнали в опасност и за съседен Пакистан, страна разполагаща с ядрен арсенал. На запад загубата би могла да означава и разпадане на Северноатлантическия алианс.


http://www.pbs.org/wgbh/pages/frontline/obamaswar/

http://www.economist.com/displaystory.cfm?story_id=14660577&CFID=85647376&CFTOKEN=61004527

http://www.economist.com/displayStory.cfm?story_id=14652443&source=hptextfeature

http://www.economist.com/printedition/displayStory.cfm?Story_ID=14644385

http://news.bbc.co.uk/2/hi/south_asia/1549285.stm

http://news.bbc.co.uk/2/hi/south_asia/8104063.stm

http://www.nytimes.com/2009/10/18/world/asia/18pstan.html?pagewanted=2&_r=1&hp

http://www.pbs.org/wgbh/pages/frontline/obamaswar/

http://www.economist.com/displaystory.cfm?story_id=14660577&CFID=85647376&CFTOKEN=61004527

http://www.economist.com/displayStory.cfm?story_id=14652443&source=hptextfeature

http://www.economist.com/printedition/displayStory.cfm?Story_ID=14644385

http://news.bbc.co.uk/2/hi/south_asia/1549285.stm

http://news.bbc.co.uk/2/hi/south_asia/8104063.stm

http://www.nytimes.com/2009/10/18/world/asia/18pstan.html?pagewanted=2&_r=1&hp

Идол, маса и стол

Мадона развращава младите. Греховността, струяща от материалното момиче, даже потопила корабчето-младенец в Охрид според скандализиран поп. Безпощадната анатема е на българската църква.

Добре де, ама присъствали разказват, без да им пука, че по време на шоуто във въздуха витаело усещането за някакъв особен трансцедент, възхитените погледи на тълпата се отправяли до предела на нощното небе и екзалтирани намирали там краен смисъл – така или иначе сцената била като космически кораб, саунда умопомрачителен, Мадона вдъхновяваща и безподобна като Марадона, случила се велика нощ...

Два месеца по-късно догмата и светските вълнения още тръпнат покрай изпълнението на съзвездието в София.

Случката от края на август е всъщност една малка вселена, интересна заради разноликите послания и впечатления, заради психологията на нещата, например на това Нещо: процеса на въздигане на личността над и отвъд масата. За какво иде реч? За тоталния феномен, проявил се отново и тук, на отношението между артиста и публиката, идола и масата, този с таланта и парите и онези с крясъците и въздишките. Човек наистина може да си зададе въпроса как Мадона приковава блесналите погледи, веднъж царствено изтегнала се на стол, инкрустиран с диаманти, после на четири крака като вечна съблазнителка, след това пееща популярно парче... Как има властта да стаи в тишина и трепетноболезнено очакване тълпата, преди да я вдигне във въздуха. Защо по дяволите стегнатият й задник е пътуваща забележителност, защо хората зарязват подаръка на детето, за да имат билет, как така феновете опъват палатки наблизо дни преди концерта, а в заветния час се бият за първите редове... И защо в края на краищата никой не страда яростно заради престъпното закъснение от повече от час.

Мадона, милата, поименно и именито, е сама по себе си бунт срещу догмата, която позволявя само Един да пълни стадионите, умовете и сърцата. Но тя пък някак е успяла да удържи шумна победа в живота си, установила е всемогъщество или поне надмощие над другите, има ги, макар и досущ като тях понякога да се прозява уморено и да пропилява неделите си.

Огромен е човешкият капацитет, който готви шоупрограмата при всяко издание от турнето. Това са всички безименни герои, които блъскат ден и нощ за повече или по-малко пари. Хората, които цялостно осигуряват внушителния ритуал на Мадона, в Марсилия даже няколко човека бяха пренесени в жертва.. Това са невзрачните работници от страните-домакини, студенти, момчета за всичко, които тикат кейсове наляво и надясно, интернационалната спецгрупа, която дни наред монтира невъзможната арена на представлението, тираджиите, които пушат нервно отвън, дизайнерите, които облицоват канапето в шатрата на звездата... Това са разтропаните люде, които не знаят умора и не слушат Мадона, но я правят с отверките, ръкавиците и каските си.

После Тя слиза от черен Кайен, облечена в семпъл анцуг и бейзболна шапка, една жена на петдесет. Следва саундчек, грим, няколко стълбички до сцената... друг човек. Повече от човек. Прави го постоянно, все едно пуска водата в тоалетната. Тронът величествено я иска в обятията си...

Оглушителен рев.

Мадона уверено върви по стъпките на Джако, който със смъртта си вече изпълни фундаменталното условие да стане безсмъртен.

Линкуване

Вместо коментар пускам линк, какво да се прави, това е един от вирусите на блоговете - "линкуването", но понякога е за добро. Статията е учудващо критична и смела, и заради това - много хубава. Лично аз все повече харесвам коментарите на Светослав Терзиев.

http://eu.actualno.com/news_265469.html

Отче наш, ти който си в Кабинето ...

Бойко Борисов :

"От тези, които ме критикуват искам само едно - да не говорят и да не ме дразнят. Ще изведа държавата от кризата. Единственото, което искам е - мълчете!"

11.X.2009

Анонимни журналисти :

"И без друго това ни е работата ..."

от 09.IX.1944 до сега

Протакване

Да не се накаже една несправедливост е равносилно на това да се потвърди, а няма по-голяма несправедливост от убийството. От морална гледна точка това е тънкият, заострен връх на пирамидата на престъпленията. В закона съществува един вид тежко престъпление – убийството, извършено по особено жесток начин. Именно по тези дела в България изникват редица проблеми - резки обрати, честа смяна на адвокати и други “екстри” на правосъдието. Делата са са не просто сложни, с времето те се усложняват. Доказателствата се разпиляват, свидетелите забравят на какво са били свидетели. Ако има присъда, тежестта на престъплението често не отговаря на тежестта на присъдата. Понякога се случва и нещо положително - съд на по-висша инстанция да върне делото за разглеждане, какъвто беше случаят с делото на убития във Франция студент Мартин Борилски. В момента се гледат делата за смъртта на студента Стоян Балтов, на Кирил Въжаров и Васил Александров, които бяха наръгани с нож на Стамболийски край Великден. Тече и делото по случая с Радостина Евтимова, убита жестоко във Варна. Би трябвало да следим много внимателно какво ще стане с тези дела и най-вече - дали аргументите за всичко, което става с тях, са оправдани.
Случаят “Стоян Балтов” причини много вълнения. Причината на протестите не беше делото, тогава то не беше започнало. Случилото се обаче беше старт на осъзнаването на проблемите. Това беше предчувствие какво може да се случи с незапочналото още дело. Протестите, започнали от студентите, преляха в граждански и в размирици между полицаи и граждани. Може би сега само студентите се вълнуват от това, че делото започна това лято и веднага беше върнато заради противоречия в разследването. От петте извършители подсъдимите са само двама. Майката на единия обвиняем с негодувание напомни пред медиите, че има и други, които са извършили престъплението. И с право – ако има справедливост, тя трябва важи за всички. Интересен детайл е, че адвокатът на близките Стоян Балтов е едновременно адвокат на обвинямия по делото за убийството на Радостина Евтимова.
Склонни сме да смятаме, че магистратите не си вършат съвестно работата. Отделните случаи на мудност и корупция са показателни, но факт е, че съдиите и прокурорите прилагат инструмент, даден им в определен вид – законодателството или по-точно - наказателнопроцесуалния кодекс. То поставя бариери, с които кой знае защо съдебната ни система не се бори истински. А юридически "невъоръженото' око естествено вижда само симптомите на проблема.

Едва ли ще е преувеличение, ако се каже, че законодателството в България е толерантно към престъпленията. В сегашния му вид то създава комфорт за адвокатите. И за тези, които те обслужват. “Едрите риби” адвокати с едно спечелено дело мога да си купят много неща. А близките на пострадалите купуват надгробни паметници. В началото на месец октомври впрочем приятели на Радостина сложиха плоча с нейна снимка пред варненския съд.
Послание за наказаумостта няма. Неотдавна излезе промяна в закона, според която ако обвиняемият извърши самопризнание, присъдата му се облекчава. Ясно е, че когато обвиняемият види, че доказателствата се трупат и недвусмилено говорят за вината му, ще прекрати мълчанието си. Така делото приключва с една многократо по-лека присъда. Близките естествено са най-потърпевши. Но потърпевши са и всички, които искат справедливостта да бъде фактор в живота им.
Известен повей на промяна има. Майките на Васил Александров и Кирил Въжаров възнамеряват да основат гражданско сдружение за близки на жертви на престъпления, които търсят справедливост. Това ще бъде като пробив в неразораната земя на забавената справедливост.

Интересно е какво ще се случи с тези знакови дела. С делото за убийството на Радостина Евтимова, със Стоян Балтов, Кирил Въжаров и Васил Александров и Мартин Борилски. И за Европа е интересно какво се случва, тя отсъжда според развоя на тези знакови дела. Франция вече публично е обявила възмущението си по случая Мартин Борилски и се готви за успоредно дело във Франция.
Тези, които правят законодателството, не разбират от неща като майчини сълзи. От сълзите се вълнува обществото, но като че ли все още недостатъчно. За да има резултат, майчините сълзи трябва да се превърнат в бели плакати, в протести пред съдилищата, когато поводи за протест има. Тогава може би безименните в парламента, които дават законодателството в ръцете на магистратите в този вид, ще се уплашат. Защото ключ към сърцето не винаги може да се намери, но ключ към страха от обществените вълнения -да.

Вторият ирландски референдум

Кризата може и да има положителни страни. Тя е състояние, което ни кара да преосмислим позициите си. Така и резултатът от втория Ирландски референдум вчера показва едно зряло преосмисляне на цялата европейска политика. Показа един мироглед който се простира отвъд териториалната брегова линия на малката островна държава. При избирателна активност от 58% 67% от гласоподавателите казаха „Да” на идеала за обединена Европа. От гледна точка на реализма цитатът би звучал така: „Или ще просперираме заедно или потъваме поотделно.”

Ирландците, които исторически най-много са успяват да спечелят от 36те си години европейска интеграция бяха твърде горди преди 16 месеца. Сега, когато икономическата криза идваща от другата страна на океана заля 4-милионния остров изцяло и толкова силно, дойде време за общностно изтрезняване. Когато през 1973 г. Ирландия заедно с Великобритания и Дания се присъединява към Европейската икономическа общност, тя е най-бедната държава от тогавашните 9 страни-членки. За 30 години успешни реформи, насочени към подобряване на средата за чуждестранни инвестиции и подкрепа на образованието, както и целесъобразно оползотворяване на общностните средства страната заема второ място по БВП на глава от населението със 160% от средното за ЕС. Първи са Люксембург. Успехът обаче води и до главозамайване.

Икономическият ръст подклажда националистическа гордост, а тя, примесена с демагогия и лъжи беше в основата на негативната кампания през лятото на 2008 г. Сега ситуацията изглежда по коренно различен начин и ирландците го осъзнаха. Малко по на запад една друга островна държава, която в добрите години на рисковите фондови пазари изживяваше стремителен бум беше докарана почти до национален фалит в резултат на кризата. В момента в Исландия дори обсъждат членство в ЕС като спасителна мярка за бъдещето на страната. Ирландците, обаче могат да разчитат и сега на общностната солидарност. Едно повторно „не” би ги обрекло на общностна изолация, а точно в тези трудни моменти всяка държава търси от сътрудничество, от сигурност, от съдействие.





Какво още остава, за да влезе Лисабонският договор в сила? Нужни са само подписите на двама души. Полският президент Лех Качински и чешкият президент Вацлав Клаус и двамата националистично настроени и евроскептични галантно си казват един на друг: „След Вас, господин Президент”. Въпреки, че парлсментите и на двете държави са ратифицирали договора, той трябва да се промулгира от президентите. Те са длъжни да го направят, но могат да протакат. Вацлав Клаус сигурно ще е последен. В момента той изчаква решението на чешкия конституционен съд дали договорът противоречи на конституцията. В епично и иносказателно решение по-рано тази година германският конституционен съд одобри договора, но с уговорката, че немският бундестаг трябва да приеме нови закони, които да подсилят защитата на личните права на гражданите.

В днешния политически взаимозависим, технологично свързан и икономически глобализиран свят никоя държава не може да се справи сама: нито гигантски Китай, нито могъща Америка, нито келтския Тигър – Ирландия.
Дори и при най-добрите им намерения, националистите, които не успяват да видят тази тенденция, са тези, които най-много вредят на собствените си страни.

Д. С.