вторник, 3 ноември 2009 г.

На какво ме научи Набоков

Рядко мога да кажа, че книга може да промени нагласата ми към това, което ме заобикаля, към цветовете, предметите наоколо. Но цветното пеперудено мастило на Набоков направи странни неща. И мисля, че не се случва само с мен. “Другите брегове” на Набоков е стръмна, красива книга, изреченията в нея се стелят като пеперуден прашец по страниците – дълго и ярко. Пунктуацията му е като петна по крилцата на пеперуда, любимия му обект за научно изследване, и не се съобразява с канона.
Ако Набоков не беше писател, нямаше да имам нищо общо с неговия свят. Нямаше да подозирам за гигантската, земетръсна, плътна болка, която е изпитвал, губейки целия разкош, който руските дворяни са притежавали преди революцията.
Четях как като момче се е влюбвал, как е рисувал, заспивал, загледан в пръстена с елмаз на ръката на майка си, и се възхищавах на красивия му свят. После реших за себе си, че освен външно красив, той е най-вече красив благодарение на вътрешния му поглед.
Набоков ми напомни (всяко научаване било напомняне, по Сократ), да се вглеждам в заобикалящото. Да ценя предметите в стаята ми , които са неразривна част от моя живот. Научи ме да погледна кутията си за бижута с форма на жаба с рубинени крачета, бляскаво влечуго, седнало върху издута лилия, която обгръща пространството за бижутата си. Научи ме и да се вглеждам в студентския простир за дрехи, одеалото, старите рамки на прозорците. Научи ме една вечер, докато мислех за способността му да усеща цветовете, да се вгледам в лилавия цвят на роклята, с която бях навън допреди малко, и да почувствам яркостта на цвета в полумрака на стаята.
Вещите и техните форми, цветове и всичко друго, което създаваш от образа им, жестовете, контурите. Всичко това е важно. Мислите са крехки, но живи стъбла на случващото се – удоволствието да го осъзнаеш, ми припомни порасналия в разкош и внимание и приземил се като катастрофирал самолет в живота Набоков. Харесвам неговите пеперудени крила, от които стечението на обстоятелствата безмилостно изтърсва прашеца, те са запазили достойнството си, аристократизма, странното съчетание от педантичност и разкрепостеност на духа. Строгият поглед, който гледа зад кръглите очила като поглед на скалпел ме смразява, но ми се струва интересен. Когато зачитам романите му, чувам дишането му някъде между редовете - естетическото, защото етическото му "дишане" се усеща по-рядко и е по-надълбоко. Най-важното, на което ме научи е да се уча и доверявам повече на собственото си усещане за естетика. Няма как да грешиш, когато пишеш за нещо, ако смяташ, че то наистина е красиво за теб и има принос в осмислянето ти за света.

Няма коментари:

Публикуване на коментар