За Големите мъже

„България ще стане европейски шампион.” Мислих си това почти през цялото време. Когато на старта набихме доведените братя сърби, после когато рутинно, все едно човек, позажаднял, налива чаша студена вода от чешмата, тупахме разните италианци, чехи, финландци, „лалета”... Докато в реда на нещата, стратегически, паднахме отново от повярвалите си руснаци. През цялото време бях убеден: европейски сме! Мислих си това и в изгризалите ми всички нокти, страховити минути на втория гейм от полуфинала с Полша, когато Провидението, на това първенство популярно като Гружка, все подхлъзваше ръцете на Андрей Жеков на мрежата и спираше високо летящия устрем на Владо и Матей.
Не стана. Беше си европейско като за световно: пак блестящи битки до полуфинала и пак Полша. Тази Полша... Великолепна в таланта и моженето си, симпатична във величието си. Тази Полша, която ни надигра и стана заслужено европейски шампион, без трима сновни играчи. Полска си беше дружина...
И пак малък финал. И пак го взехме, а руснаците се чудиха, откъде им е дошло, като малко момченце от провинцията, видяло кацащ самолет в столицата.
Докато в ход беше качването на европейския волейболен връх, медиите у нас престъпно мълчаха. Матерните мръснословия към тях, отправени от мен, също завземаха върхове в кариерата ми на псуващ. Ни вопъл, ни стон, скрити или открити, ни нищо от творчеството на Дебелянов или на който и да е класик за Големите мъже на България. Всеки ден, отново и отново, затъпяващите реалности на страниците и екрана – новия кабинет, финансовата криза, бързите пари и судокуто (няма значение дали се пише така!) от хороскопи. Обществеността сякаш също не искаше да се ангажира допълнително с предстояшия триумф. Обществеността трепереше за необходимостта футболът й да оцелее като „парк” и да се вдигне като „де пренс” от пепелта в Италия, за да се отърси решително от посредствеността. Обществеността е скучно претенциозна като несполучливите напъни за оригиналност в изказа.
А във волейбола наистина има потенциал за нов общонационален отдушник. Както беше през лятото и останалите сезони на 94та. А щом футболът и тук се превърна в акцент, ето: момчетиите на Мъри да взимат пример от волейболистите! Изобщо, втръснаха ни тези – с вечното мрънкане, с търкането на пейките по клубовете, с лагер-сборовете по чалготеките, с причесчиците и татуировките, с „играхме добре, но късметът не ни споходи”... Не ви ли писна от тая агонизираща формация, която все чака Големия мач, за да се реабилитира, но пак се поаква, по фаворитски. Тая пасмина, изградена от добри по душа момчета, без футбол в краката и сърцето си, и спорни звездички, които все си махат косата от очите и явно никога няма да бъдат на световно, там където се проявяват истински можещите... Както казват, както казаха, италианците: „Баста”.
Поувлякох се, а самата бегла препратка към (анти)футбола горе свлича от позлатата или в случая от бронза на волейболните герои. Тъкмо отсреща, ярко срещу импотентните метросексуали, стои бляскавата алтернатива да преживяваш върховете и паденията с тези прекрасни момчета, за които Италия значи победа на нула без пот и усилие, които не изнасят най-силните си мачове по списанията и на баровете, които не познават слабоумните оправдания за неуспехите. Волейболистите имат едно утвърдено интелигентно излъчване в публичното си говорене, което за футболните им колеги е като участие на голямо първенство – недостижимо. А покрай взривните си забивки над мрежата, първите стоят здраво на земята. Та Матей Казийски е в топ три на планетата, но момчето си бачка здраво, за да израства още и още, не се тика да е гост по диванчета и шоута и редовно се подстригва. Доказва се постоянно, като класата му е видима в отиграните топки и спечелените битки, а не в рубриките за лайфстайл и мода.
В дните когато слушах лекциите на Сашо Йовков, все очаквах нещо решително да се преобърне. Да се заговори за похода към евротитлата, имитацията на нация да се самозадвижи отвътре... И ето че в столицата, пред НДК, се организира масово гледане на последните двубои от първенството, като за целта беше монтирана голяма видеостена. След като изгледах полуфинала и малкия финал сред петдесетте фена, а няколко дни по-късно стотина-двеста посрещнаха медалистите, реших две неща за себе си: 1. Мястото на такива прояви е Варна, където доказано хората обичат и подкрепят повече волейбола. София е противно глуха и сляпа за събития отвъд Левски и ЦСКА, задъхана в хода си към офиса и метрото. 2. България не заслужава това богатство, България не заслужава да има тези момчета.
След известно време медиите отделиха сериозно време и място за мнимия трансфер на някакви ритнитопковци. За волейбола – скромен отзвук. А трябва да се говори и пише, че Владо, Матей, Теди и другите вече имат запазено място в Залата на Славата. Те славата си я извоюваха, но нямат зала, в която да влязат... Зала, която да събере таланта и непримиримия им дух. Поклон пред Големите мъже! На България?