18% сиво и 100% сега...Друго просто няма.

Това е от онези книги, които изсмукват въздуха около мен с последните си страници.Предчувствах, че ще бъда огорчен, знаех, че ще я захвърля с раздразнение и все пак продължавах да гълтам страниците една след друга. Не, не огорчение и раздразнение от самата книга, а от живота…от превратностите му, знам ли от какво. Понякога става точно така – жадно изчитам от корица до корица, а последните страници ме блъскат в стената, изсмуквайки въздуха наоколо и карайки ми да се чувствам намесен в нечия гадна история. После следват моменти на самовглъбяване, обаждане по телефона на специалния човек, предупреждения много да се пази и много да внимава, като пресича, да мисли за себе си и т.н.

Благодаря ти, Стела, за хубавата книга. В десетката – Стела ми подарява книга, чиято героиня също се казва Стела. Благодаря ти и на теб, Захари, че си я написал. Ама ме сдуха! Което не пречи да е хубава. Въпреки 18-те процента сиво в нея или точно заради тях.

Стела ми я подари за рождения ден. Каза, че иска да ме въведе в съвременната българска проза. А аз, както тя знае много добре, не съм по съвременна българска проза. В смисъл – никога не съм чел. Тоест не знам дали съм по нея, след като не съм чел. Ясно? Защо не съм по съвременната българска проза е въпрос, който е пряко свързан с въпроса защо не съм по съвременна проза въобще. Може би защото обикновено в нея се счита за оригиналност да се говори прекалено директно и прекалено in the face за физиологичната детайлност на процеси като секс, уриниране, изхождане и всякакви други процеси, отнасящи се до някакъв вид отделяне на белтъчини. Е, “18% сиво” също не страда от липса на подобни неща. Тоест, вписва се идеално в стереотипа, който съм си създал.

И въпреки това четенето беше удоволствие (за справка – прочетох я във времето, в което трябваше да уча за изпит, по дяволите). Авторът все пак е оригинален. Признавам. Имаше безброй изрази и изречения, при които поклащах и си казвах наум: “Ето това е! Така се прави!”. Може би за това допринася и усещането за автобиографичност – Карабашлиев пише за себе си в този роман, героят му се казва така, по всичко личи, че описва близки, познати неща (искам да се надявам, че чувалът с марихуана все пак е границата с художествената измислица).

На онези, които не са я чели, ще кажа само, че това не е роман за един човек, който попада на чувал с марихуана. Нито разказ за един неуспял фотограф. Нито любовна история, нито история за раздяла. Нито книга за емигранти, нито нищо. За пръв път съм съгласен с Любен Дилов-син, който пише за книгата: “Романът на Захари е поредица от снимки с думи. Някои от тях – рентгенови”. Това е рентгенова снимка на Америка, но и на неамериканецът, попаднал в Новия свят. Това е черно-бяла фотография, която ни най-малко не губи от липсата на други цветове. Това е съвременна българска проза, която трябва да се прочете. Все пак, превантивно е добре да бъдете до любимия си човек, когато стигнете до последните страници. Просто за да го гушнете.