А тези?
„България е малка страна…“, „Кои сме ние, че…“, „За една малка, балканска страна, като България…“. О, я стига!
Изрази от този тип ме вбесяват. Не ми говорят нищо. В продължение на десетилетия се повтаря едно и също-че България е малка, че сме малък народ и кой знае как сме спечелили свободата и независимост. Ако трябва да четем учебниците и да слушаме медиите, трябва да заключим, че няма по-малка страна от нашата, а историята ни се крепи на някакви непотвърдени факти. Отговаря ли това на истината, според вас?
В коя друга страна в региона в учебниците се говори толкова много за неслуките в историята? Сърбия говори за Велика Сърбия, Гърция не спира митологизирането на Елада и Византия, Македония пък изобщо отрязва българската роля в историята на региона, Румъния се смята за най-надеждната страна, ако изобщо румънците се мислят за балканци, а в България говорим най-много за турското иго, византийското иго, а понякога през последните 20 години и за руското.Приема се, че народното самосъзнание се изгражда от няколко фактора, един от които е образованието. Една от целите на учебниците по история, казват, е да се повиши патриотизма на децата. Но, това става ли по нормалния начин? С това непрестанно натъртване върху „робство“ и „малка държава“ не трябва да са очудваме, че много българи имат комплекс за малоценност. А всъщност не би трябвало това да съществува.
След робството започна нова мода- тракоцентризъм. Все повече се говори за траки, „нашето минало“ и пр. Спрете се, хора! Какви траки, какво чудо? Българският народ има право да мисли сам! В момента българските учебници по история или дават пресилена роля на успехи в миналото, или не говорят за цели периоди (какъвто бе случаят до преди няколко години с представянето на въстанието от 1923 г.).
Досега учебниците съдържаха огромен брой теми за робство. Това учим от първи клас. Една приятелка дори ми сподели, че толкова са ги учели за османското иго, че не искала да пише думата „Турция“ с голяма буква. Това може да е един от ефектите на подобна структура на учебник по история-мразейки чуждото да се мисли, че така се обича личното. Не би ли трябвало да се отделя повече внимание на други неща-успехите, културата, изкуството-как се развиват те, какво са дали българите на света. Постоянно тъпчене в главите на изрази от типа, които споменах по-горе, води до големи последици. Дали не трябва държавата да се намеси? Капка държавна политика за изграждане на едно гордо общество никога не е лошо. А, ако трябва да се премълчат век, век и половина робство, не виждам защо да не бъде направено. На мястото на този век да се говори повече за националните успехи, за българското. Много българи все още не знаят какво точно е българският народ. Оттам постоянните сравнения и гонения на химери.
Десетилетия наред българският народ не е могъл да говори. Сега има думата и не знае какво да я прави. Не е нужно да се сравнява България с „Швейцария на Балканите“. Нито е нужно да се казва, че българите били „прусаците на Балканите“. Българите са българи. България е България. Не е нужно да стигаме Европа, защото ние сме в Европа. Българинът трябва да знае, че има успехи, че има с какво да се гордее. Тогава може би започне да обича повече и страната си, без да мрази чуждото, а да обича истински своето. Не да гледа как някой е постигнал нещо, а да го задмине. Не е нужно да ни се създава чувството, че сме прецакани от някой (пример- „ако не беше Турция, сега щяхме да сме с 500 г. напред“ и „ако не бяха Гърция, Румъния и Сърбия, сега щяхме да сме сила номер едно в региона“; второто особено ме дразни, защото се забравя, че България е била такава сила).
Но, докато това стане, преди всичко трябва да помислим дали представяме историята си както е редно.
Руслан Трад
